Северозападна скалиста пролет 2023 – малко, но от сърце!
По разбираеми причини, скалите около Белоградчик и съседните села в последните 6 години останаха на заден план (за сметка на Родопите).
Далеч не сътворих нещо забележително, но също по разбираеми причини, гледах да не се бавя на място и да отделям повече време за Видин. В интерес на истината тези кадри дори рискуваха да потънат в дълбок архив, защото далеч не са от най-впечатляващите. Все пак реших да им дава поле за изява… не за друго, а за да имам нещо от региона – издание 2023, че с тези предстоящи алчни избори, цялата есен е под въ?ро?ит?ел?н
Благодаря на Георги за споделените моменти и стойностни емоции! Георги, да плануваме един ден само за ходене, за да намерим онези арки 🙂
До преди 15-тина години долната позиция беше известна на много малко от хората, които се занимават с фотография. Сега пътечката до нея толкова е отъпкана, че гаранция и пленери се провеждат. Едни последни слънчеви лъчи на които им казах… защо не се показахте 10 минути по-рано (за толкова години там, това беше една от основните болки… слънце и хубави облаци – едното все не е наред… за мъглите е отделна тема) 🙂
Скала – Корабът. Кораб не знам, но много ми мяза на надводна част на дизелова подводница от втората световна война
Тази композиция я имам във всякакви варианти и сезони, но вече и с 11мм. на ФФ. Нарочно не изправих перспективните изкривявания и звездните следи, нека си е натурален вечерен разкош 🙂
Преди 14-15 години в един дълбок сняг за първи път изпълзях до това място (което иначе не е никакъв проблем). Не можах да повярвам, каква силна графика остава скрита на няколко десетки метри от туристическите пътеки. Дали са триончета, острите скали или друго, но на теория при подходящи атмосферни условия (да си го кажем мъгли) на това място може да се сътвори топ кадър, говорим за наистина силна фотография!
В случая, наченки на нещо, като огнен изгрев
…
…
Впоследствие по залез, наченки на нещо, като атрактивен залез. Всъщност от тези кадри най-ми хареса начина по който стои храстчето при вертикалните композиции :-))))
…
За долните кадри с поглед към скала – Боров камък… беше невероятна емоция. Не толкова заради снимките, защото типа облачност не беше нещо изключително, колкото за начина по който проби слънцето и се плъзнаха лъчите. Предпочетох да го оставя пихтиесто, защото детайлните лъчи, просто не стоят добре и отнемат от магията. Невероятен спомен – не кадрите, а начинът по който се разви всичко 🙂
…
С малки изключения не обичам да снимам с фотографи. Така или иначе пейзажната фотография е самотно занимание и това е казано и написано много отдавна. Фотографията ни прави егоисти. Оказва се, че за да оцениш един момент, до теб трябва да имаш човек, който да умее да се наслаждава на красотата. Фотографите имаме прекалено аналитична и студена мисъл. Мисъл, която преминава в болестно състояние и в борбата си за величие замъглява усещането ни да се радваме на момента. Като резултат правим хубави кадри от които най-ярките ни спомени са натискания на копчета, попрепцуванье и тъпи възклицания :-))))) В момента в който трескаво настройвам експозиционен клин и коригирам статива – пцувайки, поглеждам настрани и го виждам как се радва от сърце!!! Подсмихвам се и си казвам – Краси, човек, ти си идиот 🙂 Последва минута съзерцание без нищо, просто попиваме момента за вечността!
Благодаря, Георги 🙂