За моментите, които спират дъха ни…

… и след това вдишваш дълбоко осъзнавайки, че поне една мечтичка се сбъдва !!! 🙂

Ех тази пейзажна фотография, отново и отново Белоградчишките скали. Неповторими и уникални за България. Предлагат безброй гледни точки, голяма част от които съвсем достъпни, но и налагат търсене. С времето осъзнах едно простичка истина и си изведох правило: успехът е правопропорционален на повторенията !

Някак звучи обикновено и лишено от тръпка, но самата фотография е на първо място математика. Да, има ги възклицанията, хипнотизирания поглед, яростното сърцебиене, което кара цялото тяло да трепери… но именно тогава изчисленията вече трябва да са направени, стативът точно поставен, тялото и обектива с необходимите настройки, изпипани във всеки детайл, ох и кадриране, композиция !!!

Много хора , неосъзнавайки горните неща, отдават голяма част от кадрите на късмет. “Късметът” се извоюва с цената на много повторения, предхождани от внимателен анализ на атмосферните условия, хм нещата рядко стават случайно.

Толкова пъти се е случвало късно следобяд във Видин да погледна цялото небе, посоката на движение на облачността, да затворя очи и да си представя какво ще е по залез еди къде си. Няма нищо по-хубаво от “лошото” време /в тези дни на жеги май ще спечеля повече привърженици/ 🙂 Няма шега, красотата идва с бурята, невероятните цветове в небето, които обагрят и обектите по земната повърхност, светкавиците, мъглите… дъгите. Тогава природата показва душата си и ми е съвсем необяснимо поведението на хората, които се затварят между бетонните стени пропускайки невероятни моменти. Феерията на светлината е красота, а красотата е щастие.

21.06.2015г. късно следобяд, изтичат последните часове на пролетта, от северозапад приближава мощен атмосферен фронт с тъмносиня до буквално черна на цвят облачност. Постепенно усилващи се пориви на вятъра, в далечината се чува гръмотевичен тътен. Хората забързват крачка, навели глави с погледи в земята, явно едни си мислят за земеделски реколти, втори да опазят автомобилите си, трети бързат да приберат прането, четвърти…. хм, само аз гледам нагоре с ококорени очи. Мисля си – движи се бързо, ооо да ще превали и прегърми, вероятно при нас след 15-20 минути, а в Белоградчишко след около час и половина. Автомобилът е на позиция, раницата готова, дрехите чакат. По пътя вече е мрачно и вали. Имам близо час път и обмислям позиции. Така: един къде си имам избор от много гледни точки, но вече имам достатъчно кадри от това място. Отдавна не съм ходил на определени места но някак не са ми атрактивни. Отново за кой ли път поглеждам небето над мен, както и посоката, където хипотетично би трябвало да залезе слънцето. Чакай чакай, може да има слънчеви лъчи в минутите преди залез, това означава да включа и опцията дъга. Нещата драстично се променят, защото това изисква точно определени позиции. Мислено визуализирам това което искам да се случи, за да съм на точното място. Ако съм на неподходяща позиция, природата няма да ме чака. Опциите са две: или вътре в двора на Калето, което налага прескачане на крепостната стена, или на Латинското кале, лесно достъпно и с опция за допълнителна гледна точка на юг-югозапад. Наясно бях, че ако се появи дъга и то при най-северозападната позиция на залез на слъцето за годината, удрях убийствен джакпот с арка над класическата гледка над Калето при снимки от вътрешността. Е явно не исках да рискувам да катеря с тежка раница по мокрите камъни и заложих на втория вариант.

Първите минутки на лятото, на Латинското кале всичко е настроено. Вали си но хоп грейва слънце и дъгата на момента започва плавно да се извива ! Пълна, че дори се опитва да стане и двойна !!! Дъжда не пуска аванта, вали си 🙂 Тяло Canon 5D с обектив EF 17-40/4L на 17мм.

Екпозиционни клинове един след друг. Дъжда спря и светлината леко загуби призрачната си окраска, но все още беше атрактивна а за моя радост дъгата изобщо не бързаше да си ходи. Бърза смяна на обектива с нещо наистина широко Samyang 14/2.8, който докато траеше магията не свалих от тялото 🙂

Интензивността на слънчевите лъчи съвсем леко намаля, обърнах се назад и забелязах, че на самия хоризонт има тънка облачна завеса в която слънцето предстоеше да влезе. Бързо се изстрелях към обратния край на площадката, като резултат единия обектив излетя от незатворената раница и се удари в скалата… учудващо нищо му нямаше ?! 🙂

Поглед на юг-югозапад, невероятно !!!

Отново се обърнах към Белоградчишкото кале. Еххх жестоко сянката ми е в центъра на полуокръжността описана от дъгата. Нещо не беше същото, светкавично погледнах слънцето – ужас докосваше тънката облачна ивица над хоризонта. Бързо прекомпозиране. Самата дъга сякаш свързваше Калето с изпъкналата част от скалата върху която стоях. Просто понякога нещата се получават /както казах някъде горе – с повечко повторения и вътрешно чувство/ 🙂

Минутка по-късно вълшебният прозорец започна да се затваря, постепенно от ляво на дясно събирайки и чудната си дъгичка.

Това е апогея на истинската пейзажната фотография – може да направиш и 1000000000 снимки но… просто го има деня и момента, трябва да си готов, да имаш вътрешното усещане и да гориш !!! Няма колажи, всичко на снимката е реално съществуващо на съответното място и време. Страхотно е да изживееш такъв момент на живо и да го споделиш с човек, който мисли и чувства същото като теб.

Хм мдаммм, отдавна осъзнах, че за мен пейзажната фотография не е хоби. Тя е един огромен необикновен свят, които разкъсва всякакви окови. Тя е начин на живот !!! 🙂