Тевно ми е Тевно – разкошен зимен Пирин

Posted by on Jun 24, 2022 in Uncategorized | Comments Off on Тевно ми е Тевно – разкошен зимен Пирин

Тевно езеро в Пирин е специално място в сърцето на планината. Обаче през зимата трябва да се изживее. През годините имах късмет и удоволствие да го споделя с невероятни хора и постепенно стана традиция. Да, водила ни е фотографията, но другите фактори – натоварване, анализ на терена, дори на моменти тревожност от избрана или не траектория. Това ни кара да се чувстваме живи и се помни. Едно забележително съчетание от натоварване и място за подслон, което зимата е без никакви допълнителни екстри, но на разкошно място. Вълшебно място, но за сериозни хора 🙂

Този февруари предложих на Тишо и Христо едно компактно ходене от Попина лъка и хижа Беговица с общо три нощувки, като те с кеф откликнаха на идеята. Атмосферните условия в уречения интервал не изглеждаха да бъдат от най-спокойните. Постоянно гледане на прогнози и обмисляне на фототехниката – какво да вземе и оставим. Напаснахме няколко дни в един интервал между два циклона, но дори тогава сайтовете не бяха на едно мнение. Видно беше, че скучно време няма да има, но поне деня на отиване и особено този на връщане се очертаваха по-стабилни. С Иван от Тевно бързо уточнихме организацията. С Христо бяхме напред с придвижването и на Попина лъка ни омъна дъжд с градушка. Изчакахме в купето на автомобила, звънкаме на Тишо, а той на магистралата към Перник. Дъжда намаля и почти спря, тръгваме, каквото ще да е. Разстоянието от Попина лъка до хижа Беговица не е голямо, но си има по-осезаем наклон с близо 600м. денивелация. Както предполагах, през втората половина от маршрута започнах да изпушвам. Физическата форма не е състояние на мисълта, а на физиология и биохимия на тялото. На Христо му спореше видимо по-добре темпото. На хижата стопанинът ни чакаше, кюмбето бумтеше, разхвърляхме мокри дрехи и си хапнахме. Горе долу там беше границата на новия сняг, но с удоволствие констатирахме, че почти няма такъв и през нощта едва ли ще вали повече. Хоп половин час след нас Тишо идва ухилен и щастлив, не човек, а машина. Кога успя този човек. Весел, готин, извънземен 🙂

На следващия ден, ставане в 06.00 и тръгване към 07.30 часа. Без бързане, чайче и филийки със сладко 🙂 Между другото през нощта сънувах, че с колега сме ограбили дузина банки, но ченгетата са ни надушили и са по петите ни 🙂 Интересно, какво ли ни очакваше?! Времето бързо се поразчупи и вятъра утихна. Затъване със снегоходки – около 5-10см., което беше в рамките на лукса, предвид прогнозите. Е да, но не и когато цяла зима не си се движил, мързелувал си и снимал родопски махали на метри от Шкодичката… Тишо беше машина и правеше леката съвсем комфортна пъртина, Христо след него, а аз с моето темпо – ще рече – давайте, давайте, ще ви настигна 🙂 В планината това не е опция и като резултат темпото на придвижване падна, което пък им позволи повече време да се повъртат и снимат 🙂

Единственото ключово място е слизането от Беговишкия превал. По-осезаемо затъване и като капак точно в долната част падна мъгла. Тишо предложи вариант по зимния подход, а на мен в главата ми беше линия през езерцата под Тевно, като предни години. Лавинна опасност видимо нямаше, но мисълта да си близко под Каменишката кукла при минимум видимост и ориентиране по ГПС не ме изпълваше с възторг. Слушаме Тишо. Тръгнахме по криволичеща траектория директно към Тевно, последния хълм, щурм. Батериите започнаха да ми се изтощават и бавно да зареждат, ходене, почивка, ходене, почивка. Досрамя ме и махнах на спътниците да продължават, така или иначе крайната цел е близо. В Един момент се загледах в Каменишката кукла, преминават едни мъгли. Оф, ако спра да снимам, после ще ме мързи да тръгна. Е, почивка 15 минути. Следващите четири кадъра са заснети в рамките на две минути, ако не и по-малко. В планината няма по-велико нещо от мъглата. Нещо обикновено за секунди става необикновено. Обикновен връх се преобразява в хищник. Разкошна зъбата пирамида. Дами и господа – връх К2, опс Каменишка кукла

Изпипана вертикална композиция с атрактивен преден план. Всъщност този ми стана любимия кадър от цялото приключение 🙂

Когато човек го мързи да продължи, често ражда или велики мисли, или точните кадри! Заиграх се малко 🙂

На Тевно ни захлупи мъгла. Класика – пробиване на дупка в езерото, пълнене на вода и цепене на малко дърва. Дърва, които за престоя ни там така и не ползвахме, щото сме корави. Час преди залез се пръснахме на посоки. Нямах излишни сили за геройства и предпочетох мързела недалеч от заслона. В един момент нещата леко започнаха да се разчупват

Слънчевите лъчи пробиха за малко около връх Малка Каменица

Върха на баш Каменица осветен от последните лъчи

Мъглата се зачисти около Белемето. Идеята беше да сваля снегоходките за по-атрактивни следи от стъпки. Не ми се стори комфортна опцията да затъвам. Знаех, че от тази гледна точка, отдръпвайки се на 50-60 метра зад заслона композициите са атрактивни. Това се потвърди в началото на синия час. Невероятно място, магия, хармония

Вечерта оцених огромното предимство да си носиш котлонче, за което благодаря на спътниците. Винаги съм го подценявал това нещо, голяма грешка. През нощта обрахме одеялата и успяхме да се затоплим и без огън. Тишо беше със спален чувал – професионалист 🙂 На следващото утро, съгласно прогнозите деня беше мъглив и ветровит. Сондирахме наоколо. Тишо някъде около седлото под връх Валявишки чукар

Времето бързо започна да се разчупва и всички излязохме за постоянно навън. Страхотни водещи линии и преминаващи мъгли. Чисто фотографски подцених този половин час, но както и предполагах последва поредната силна вертикална композиция… отново с Каменишката кукла

Склоновете на връх Каменица – внимание хапя 🙂

Игра на светлината и вихрите в посока връх Момин двор

Неусетно в приказки и съзерцание на разкошния слънчев ден наближи време да се стягаме за залез. Цял ден мъглите запушваха и отпушваха котите на Валявишки чукар и Момин двор. Не исках да рискувам с тях, за да не се окажа в ситуация на трайна нулева видимост, когато най-не трябва. Седлото между двата върха на минути над заслона си го мислех от преди. Сигурен вариант, много под котите си, като имаш гледка и към Полежанското странично било. Христо също си хареса района, а Тишо излетя към Валявишки чукар. Тенденцията беше времето постепенно да се чисти, което не ми хареса.

Едни от последните мъгли, които облизваха връх Кралев двор. Епично

Минути по-късно, това е времето в планината. Христо излетя надолу към нещо, което си къта в гениалната главица

Облаците ниско над хоризонта порозовяха. Мъглите се движеха бързо и нямах време за губене. Върхове Газей и Малък Полежан

Газей с последните за тази част от планината слънчеви лъчи

Към Вихрен и Кутело ситуацията беше безнадежна. Плътна облачност, но от запад дойде нова порция облаци. Погледнах Тишо на върха, като облачността го скриваше и показваше. Евала Тише, ще показваш! 🙂

Христо ми послужи за хубав преден план 🙂

Долната му позиция беше къртач. С този разкрач влиза в историята 🙂 Един ден, като остареем… на такива кадри ще се радваме!

В разгара на фотографския процес и пурпурния свят

Великата белеметска пустиня – усещане за чистота и друг свят, който те удостоява с честта да се докоснеш до него!

Детайли от исполини. Малка Каменица с красивите си снежни стрехи и зъбатия ръб на Каменица

Отново Кралев двор в пурпурна окраска. Надявам се следващата зима да го изкача 🙂

Последни слънчеви лъчи и терен с визия на вкусен сладолед

Минутите след залез и специфичното сияние на небето. Върхове Момин двор и Джангал. Тук очаквах малко повече. Вероятно някъде настрани бих намерил по-силен и изразителен преден план, вероятно не, но това исках да го видя и се случи

Джангал

Последни нюанси от пурпурното небе

Исках един кадър от синия час, но да ми хареса. В един момент в точните минути се появи рехава мъгла, която премина през върховете и дори около мен. Омекоти светлината, като в същото време отрази обратно сиянието на вече залязлото слънце. Резултат ефирна комбинация от сини и пурпурно-червено-розови тоналности – кеф!!! 🙂

Това беше. Можехме много повече. Подценихме нощта, заради вятъра. Обаче това ще остане задачка за другия път! Имахме късмет с условията от фотографска гледна точка, но цената беше да приемем един риск и много точно да определим тези няколко дни. Разбира се най-важното беше извън фотографията, просто да го направим 🙂

Последва спокоен слънчев ден, слизане до автомобилите, хапване и прибиране. Радвам се, че изживяхме страхотни дни и че Христо и Тишо искрено се накефиха 🙂 Живот и здраве и на 100 години ще снимаме, но тези моменти са абсолютен топ – изпитваш физическата си пригодност и воля на епично място. Обещах си вече да не съм в толкова катастрофално физическо състояние, което да компенсирам с воля. Не става само с воля и опит, трябват тренировки.

… и така, до следващата зима. Предстои да сглобя нещо обемно от пролетни Родопи – дълга публикация и доста работа в един проект в който вложих много от себе си 🙂