Пролет в Родопа планина

Да умееш да пишеш е талант, едни го имат, други не, за мен не знам, защото директно казано много ме мързи. Мога да ходя цял ден, да кисна на едно място… достатъчно… прекалено дълго, но да пиша нямам нерви. В момента стискам зъби и натискам с лека злоба бутончетата. Та, с времето си изградих един безобразно консервативен стил на снимане, основан на фикс идеи и почти малоумна експоатация на определени места и най-вече точно определени позиции. Хубавата страна е че с инат и повторения, нещата рано или късно ще станат, а лошата е че дори и страхотно място може да ти писне до безобразие 🙂

Еее много набързо казано пролетта я виждам в два цвята: свежо зеленко и бяло цъфналко, като в небето трябва да се задава апокалипсис… останалото идва като екстри. Единственото, което ме интересуваше в Родопите беше да уловя цъфнали дръвчета, отново ми стана фикс идея и го карах като кон с капаци. Есента на 2014г. се влюбих във Велинградски Родопи, за което искренно Благодаря на Галето.

http://www.algaivel.com/

Логично … отново там разбира се 🙂

Да, това е джамия и си има минаре. Да това са Родопите и да, пролетта са чудни. Помашките махалички са навсякъде, вярата на хората е толкова силна колкото и работата им от сутрин до вечер. Усмихнати, питат те дали имаш нужда от нещо, дори леко наивни, като на моменти правех аналогия с едни отдавна отминали времена от детството ми 🙂 Боклуци няма, обработваеми земи много, няма тръни, красиво е, стилно е !!! И така хора, патриотизмът е разум а не бързи разсъждения на маса, който негодува да дига гъзерете и да си опознае Родината, за да не говори глупости.

Това местенце ми се видя много приятно и му отделих повече време

 

Този ден светлината беше страхотна и ако бях мечтал по-малко и действал по-бързо щях да направя повече снимки… хайде стига и мечтите са гот нещо 🙂 Очертаваше се да завали всеки момент и реших да разходя Шкодичката, пък докъдето стигне. Намеренията ми  бяха да се върна тук по залез, ако междувременно не намеря друго място.

Класическа гледка по пътя

Поваля си малко, усетих че се изчиства и бързо дадох на заден, за да дебна слънчевите лъчи на едно кръстопътче 🙂 Е да, това бяха кадрите… на точното място в точния момент, по-рано или по-късно не беше същото 🙂

…

Съжалявам за вдигната пушилка след това, но когато се гони светлина и кадри разум няма, той просто вреди !!! Е все пак Шкодичката не можа да прелети разстоянието, иии отново заваля. Спря и започна да се изяснява едва за синия час

…

Дойде време за нощувка на палатка в района. Час преди изгрев на следващия ден изпитах едно от най-особените си преживявания през целия ми съзнателен живот. Тотална мъгла и един ужасяващ вой, който кънтеше от всички страни, ехото идваше отвсякъде, просто звукът се отразяваше от сите била наоколо. Знаех, че това е имам от някоя от джамиите наоколо, но вътрешно бях напрегнат все едно ми предстои битка 🙂 Няма лошо, това са традиции на добри и отрудени хора. Все пак мъглата за момент се отдръпна

и това беше.

Макар, че определено не ми се тръгваше от тук, реших да отида да видя как е в с. Гела в сърцето на западни Родопи. Гела е чудно място, но някак не ми легна на сърцето както около Юндола… но чудно е де 🙂 Интересното беше, че докато на границата с Рила цъфтящата пролет преминаваше, то под връх Орфей тепърва овошките започваха да цъфтят, тоест и на едното и на другото място не уцелих оптимума, мрън да.

Последни слънчеви лъчи

След залез и поглед към най-високата част на Родопа планина, някъде от другата страна е село Мугла, а хептен натам и Чаирите… един вид поставяш раничката на гръбчето и тръгваш смело но безотговорно 🙂

При тези тучни ливади си е престъпление да не опънеш палатка, а утрините също не са за изхвърляне 🙂

…

Беше ми влязла мухата да отида към Рибново и преди селцето да пробвам позиции с любимия Пирин на заден план. Резултатът беше, че не ми хареса района но пък видях колко ходене ще падне за еднодневен преход от Тевно езеро до Попови ливади и ме обзе леко тягостно усещане. На слизане се набих в махлата на Марчево и бързо коригирах траекторията. Е поне видях Кремиковци малко преди “геройската” развръзка. Честно да си кажа не можах да си обясня как може да съжителстват Помаци и Роми в такава близост. Едните основават съществуването си на работа а другите на обратното… ?! Както и да е имаше време до залез слънце да се придвижа до Юндолско за още някой и друг кадър

…

След това бегом към Видин, че трябваше и да се работи 🙂 Макар че избягвам да сравнявам планините, любимите са ми Пирин и Родопите. Но все пак докато съм в Пирин не мисля за други планини /в България/, докато когато съм в Родопите мисля за Пирин… защото и най-красивото дърво или ливадка не могат да се сравнят с усещането да минеш през хвойнака, клека, моренака и от най-високия зъбат злобен камик на чукара да се изревеш, а душата ти елегантно да се слеее с тези на комитите 🙂