23 мига Белоградчишка пролет

Хм 🙂 Е не точно мигове, защото дори най-кратките ми експозиции надминават един човешки миг. Но има кадри, които отминават безвъзвратно и бързо като един вълшебен миг! Остават спомените, а зад тях стоят много възклицания, емоции, подготовката, нерви… и блясък в очите 🙂 Март месец се замислих какво точно искам да снимам, когато започне зелената вълна. Исках нещо различно, да поставя акцент, а не да “бягам напосоки”. Оказа се, че различното всъщност е нещо точно определено, нещо добре познато, нещо уникално за България, нещо което ми е наблизо, нещо което ако беше в друга държава с друг манталитет би било световно-известно… да Скалите 🙂

За мой късмет/предвид характерни особености на професията ми/ тази година пролетта избърза. Още първата седмица на април дърветата започнаха да се разлистват и се появиха първите плахи пролетни мъгли.

Пролетните бури не закъсняха. Хм, деликатна работа е това, защото докато стоиш във Видин се налага да прилагаш налудничава интуиция, за да предвидиш какво ще бъде еди къде си след няколко часа 🙂 Страхотно е да уловиш дъга в едната посока…

… и страхотна светлина в друго направление 🙂

Около средата на април, познат сценарии, излизам от палатката и поглеждам нагоре, синьо небе след цяла нощ дъжд… уффф. Бързо прибирам палатката и се отправям към една от “култовите” позиции. Карам автомобила и стъклата стоят учудващо замъглени, я мъгла, оха, чакай не толкова, за няколко минути ме захлупи. Резултатът е поредното мрънкане и така докато се качих горе. В този момент разбрах, че това са моментите които осмислят цял един сезон. В бързината направих дребни грешки, но пък разбрах, че това което смятам за мой недостатък всъщност е голямо предимство/няма да споменавам/ 🙂

Когато мечтите се сбъдват!

Вдясно небето леко се запали, стрелба отново 🙂

За минута две мъглата се стопи, и от нея остана тънка ивица в ниското. Светлината стана остра и магията постепенно си замина.

Време беше да се включи телеобектива, за да запечати последните мъгливи моменти.

…

Последва повече от месец пауза, за което време се отдадох на рекички и водопади. Май месец отново беше на ниво. Преди изгрев, мястото е горното, небето е чисто синьо. За броени минути вятърът докара красиви облачета и също така минути по-късно безследно изчезнаха. Едно от многото достойнства на пролетта и динамичното време.

В обратна посока се разкрива една хармонична като композиция гледка от която до този момент нямах интересни кадри. Е нещата започнаха да се променят. Стилен свеж изгрев 🙂

Уви в този район, пролетта не е сезон за ефектни изгреви, поради релефа на Белоградчишкият венец. Слънцето огрява скалите дълго след момента на изгрева. Въпреки всичко когато се съчетаят няколко фактора, примерно светлината да следва релефа на местността, резултатът може да е елегантен и приятен.

Ако има кадър за които съм съжалил, че не съм имал късмет… да късмет, то това е следващият. Дъждовно, динамично небе, съчетано със светкавици !!! Е как беее, святкаха точно между кадрите, ама баш… ?!?!?! Мдамм, това е разликата между обикновен драматичен кадър и изключителен кадър, какъвто можеше да е /карай, другата пролет/ 🙂

Вятър, залез, стативът си е на мястото и чака. Облаците препускат шеметно. Не вярвах, че ще мога да направя сполучлив залезен кадър в това направление по това време на годината. Стана, тъмните наситени облаци са магия и никога не трябва да се пропускат.

Има една скала, която е така разположена, че фактически по един или друг начин присъства в повечето кадри и това е Конникът. Отдавна исках да акцентирам на нея с повече приближение. Уви, това налагаше наличие на ефектна облачност ниско над хоризонта. Точният ден на точното място.

Реших да не бързам и да видя кога и как слънцето ще огрее местността наоколо. Гледам кадъра и ми става смешно, че толкова слънчева светлина рядко влиза в обективите ми 🙂

Збегове е наименованието на най-западната част на Белоградчишките скали. Леко скрит, отдалечен и почти неизвестен, този забележителен скален масив кефи… ама много 🙂 Още при първото ми ходене за тази пролет ме изпра здрав дъжд. Последва едно от най-безумните местения на статив, всичко по мен трепереше от нерви, бършех обективи, изпадаха кърпички и се молех да не объркам нещо/е обърках го но достатъчно късно, за да не е фатално/. Уви този кадър плаче за обектив предаващ хубаво слънчевите лъчи, но съм невероятно щастлив, че го направих!

В този момент с периферното зрение забелязах, че вляво от мен нещо нетипично шаренее – дъга!!! Бързо, бегом със статива а тя пустинячката избледнява, ужас!!! Запъхтян и почти припаднал го забивам като колец, с едната ръка трия обектив от пръски с другата натискам спусък, никакъв ред, но резултатът… !!! 🙂

На следващия ден отново се върнах, за да уловя още по-невероятен залез. Това ми е и любимият кадър за тази пролет !!!

Има една позиция, която все я пренебрегвах, защото не ми се виждаше интересна. Реших да я пробвам в последните дни на пролетта. Лятото вече беше на прага и това много личеше. Небето стоеше безизразно, нямаше ги красивите багри и свежи цветове. Остана да се заиграя със студената светлина по време на зазоряването.

Избрах малко по-странична позиция и без да мърдам статива си поиграх с кадри през определен период от време. Крайният резултат стана интересен 🙂

Следващият ден, къде ако не на същото място. Рано рано сутрин и един студен поглед към Калето.

21 май рано сутринта, последните часове на пролетта… времето ми направи един последен подарък 🙂 Страхотен огнено-нежен край на свежо-зеления сезон !

…

Та така, заложих на определени ограничени на брой позиции. Имаше много други възможности, но ще останат за друг път, примерно есента 🙂 Учудващо но се оказа, че пролетта нямам нощни кадри/ще се поправя своевременно/ 🙂

Определено съм доволен и затварям фотографския сезон. Следва обикаляне на планини със снимки за спомен, и така до искренно се надявам една фантастична есен !!! 🙂