За зимата, планината, настройките, батериите и творческото мрънкане !!! :-)

Мислех най-накрая да започна една публикация в изключително позитивно-сладникаво-възвишен стил. Представих си за момент цялостната розово-лилаво-пурпурна картина и ми се доповръща. Предпочитам такива тоналности за снимките, а за останалото да си мрънкам, поне е по-земно и човешко /в обратния случай най-вероятно ще опъна палатка на Рибното езеро в средата на м. август… опази/  !!!

Та по темата – зимната планина не е гадна, напротив точно тогава е най-красива, но… първо самата подготовка на раницата преди тръгване включва толкова много фотографски дрънкулки, отделно от останалите дрехи и вещи. Примерно ако забравиш няколкото комплекта ААА батерии за дистанционното ти отидоха възможностите за дълги експозиции или бързи експозиционни клинове при динамично време, едни пусти нищо и никакви батерийки. Разбира се може да забравиш и самото дистанционно и батериите за тялото и картите памет и плочката за статив и самия статив и тялото и обективите и още кво се сети човек. Затова винаги първо започвам от фотографската част и едва след това мисля за дрехи, храна, сечива, зъбати или не метали и други такива простотии.

Впоследствие идва географското разположение на Видин, тоест далеч от планините. Всъщност западният Балкан е относително близко, но  като изключим пролетните и есенни водопади то Стара Планина не е е моя тип планина. Е има ги страховитите джендеми и ждрела в Централния, но разстоянието до там е същото като до Пирин или Рила. Един вид както и да го погледна си отива към югозапада.

Продължавайки да мрънкам, разстоянието предразполага по-малко посещение на тези планини. Един от най-железните изводи който съм си направил за пейзажната фотография е, че хубавите снимки стават с повторения-много повторения. Едва ли има човек докоснат от дедо Боже, който от първия път да нацели и перфектните композиции и атмосферни условия. Един вид планираш си изключителния Пирин или топлата станция на връх Мусала с нагласа за фотография каквато дойде, но отвътре искаш максимума.

Тевно езеро в Пирин планина е класика. Първият път когато изобщо стъпих там беше преди няколко години разбира се зимата, а впоследствие и лятото. Съпоставката е следната: когато го видях без сняг ми се доплака, все едно да видиш остригана нула номер Персийка… язък. Най-красивият камък е покритият плътно със сняг и лекичко само да стърчат разни зъберчета за агресия на терена, те това е !!! Достигането до там както в случая откъм х. Безбог може да е от много трудно до разходка в зависимост от шашкънина, разбира се и състоянието на снега. Преминава се през лавинопасни участъци, които на едни места с цената на повечко усилия заобикаляш, но след и над Папазгьол /Попово езеро/ няма как. Зимна колова маркировка няма, никога сам, винаги в група, мисли се, и не се бърза. Лява Краледворска порта с повече багаж на гърба и пухкав сняг е пълна веселба, разбира се взаимопомощта на групата е ключов фактор за по-малко псувни с безкрайно буксуване и риене на сняг 🙂 Самата група беше страхотна и тук е мястото да изкажа искренни благодарности на Александър Иванов за организацията, за вдъхновението, за философията на това което правим, за мъдростта… 🙂

Дори за стандартите на зимата беше студенко, а вятърът искаше да завърши картината подобаващо. Ситуацията отиде до там, че да не смее човек да излезе по голяма нужда, а то пък трябва и да се снима =D Няколко композиции на заслон Тевно езеро си ги представям от години и се радвам, че по залез с помощта и проклятието на вятъра нещата станаха прилично.

…

…

Агресията на времето и стабилните мъгли не ни позволиха напълно да реализираме идеите си, като в края на крайщата изкачихме Валявишки чукар на следващия залез. Около час и половина висене в качествена компания на върха и една червена ръкавица, която вятърът скоростно ми отнесе, та у мерудия.

Забравих да спомена по-рано за скоростите, блендите, фокусните разстояния, мръсната дума зуум-обективи и тяхната смяна… във вятър с телеобектив се снима с много опит, нерви, познания за пустия зуум-обектив и някакво неопределено шесто чувство. Като към това нещо се добавят непрекъснато сриващи се батерии и постоянно им сменяване придружено със сваляне на ръкавици в ледения вятър… не че си намирам оправдания за изпуснати моменти/то си е така де/, ама и на тялото и на батериите и на обективите и на статива им го турих у на онова онова и онията, отделно от бушунирането с юмруци и ритането на последния, малеееее !!!

Та: Заслончето и надвисналите стрехи сняг в подножието на малка Каменица.

По-едър план с връхчето на Голяма Каменичка огряно от слънцето.

Кралев двор и малка Каменица.

Последните минути преди залез се разрази една виеличка и реално това беше момента да се направи нещо интересно. Непрекъснато снимане и около 20% успеваемост, достатъчно 🙂

От Валявишки чукар към Валявишка чука, Мозговишка порта и началото на Мозговишкия рид.

…

За изпроводяк синият час след залез – Циркус Белемето в цялото му студено “спокойствие”.

Мдам, приказната планина ми поднесе само толкова, а исках много повече, тоест другата година с друго тяло или с други батерии или и с двете.

Та ядовете с батериите и тялото толкова ме бяха изкарали от нерви, че реших следващото да е нещо сигурно и лесно, тоест Рила и връх Мусала, на върха ток има, контакти има, инфекциите за сведени до минимум… то пък горе строших затвора на апарата, но това по-късно 🙂

Отидох за червени облаци, но се оказа, че имаше всичко друго но не и червени облаци. Половината време плътна мъгла. Обаче го имаше и момента, когато тя пада под краката ти, поставяш телеобектива и започва руската ролетка при настройките и надхитрянето с вятъра, кеф ти успех, кеф ти брак. Няма да описвам какво се вижда на снимките. Всичките са направени от района на върха. Мусала всъщност никак не е скучен връх но с четири условия: 1 – да е достатъчно снежна зима, 2 – динамично време и задължително плаващи или каквито и да е разкъсани мъглички, 3 – телеобектив, 4 – поне не повече от умерено лекичък вятър, иначе мъка и брак баце 🙂

…

…

…

…

…

…

…

…

Дойде време и за кадъра при който няма поправка, или го правиш или необратимо бъркаш и изпускаш момента. Вятърът утихна и това беше предпоставка да направя нещо почти невъзможно от планински връх – рязък кадър при експозиция от няколко минути с телеобектив. Перфектна рязкост няма, но се получи учудващо качествено и на голям размер.

Град Самоков и Софийското поле осветяват нощта.

На следващата утрин се състоя мечтата на туриста – безоблачно време с голямо достойнство блеене към изгрева в очакване на заревото. Много по-интересен ми беше адаша Краси. Изключителен човек за който мога да пиша много. Когато ми каза, че е направил бетонният знак на връх Вихрен вече го гледах като Бог. Дано се видим отново Адаш 🙂

Адашът и планината /опс Човекът/ 🙂

Същият ден слязох от планината предвид кофти прогнозите за идните дни/включително голяма вероятност за снеговалеж по изгрев на следващия ден/. Ееее, следващата утрин се състоя мечтаният червен изгрев, който го изгледах на уеб камерата от град Видин и се проклинах. Реално знаех, че решението ми беше разумно предвид обстоятелствата и първият работен ден. Това е то руската ролетка за повторенията и успеха…

10 дни след това отново на върха с гот хора. Разбира се не ме огряха червени облачета, но пък станаха планираните два нощни кадъра.

Искрящият син час.

…

Дълго след залез с луна в гръб. Самоков и Софийско осветяват мъглата отдолу, докато луната осветява снега във високото, страхотно се получи /отново с телеобектив/ 🙂

Докато правех пробните кадри за горната снимка установих, че със затвора нещо става и прибрах техниката. Ситуацията горе плачеше за още една композиция, но не знаех дали студа ще го доубие, когато най-нетрябва. На следващият ден познатата плътна мъгла по изгрев, а по-залез тривиален син час с любимия Пирин в далечината.

…

Последният кадър трябваше да бъде черешката на тортата, пък и това беше единственият фотографски кадър с твърдото ултрашироко изобщо и за Пирин и за Рила. Нощем от Мусала вляво, до Дено вдясно – 14мм на ФФ. Компилация от кадри през синия час та до стабилна лунна светлина. Не се получи баш атрактивната светлина, но пък минути след като прибрахме стативите дойде и плътната постоянна мъгла… все пак този път ни изчака 🙂

Мдам, това е компилацията която си избрах. Общо 27 кадъра от които: 22 със зуум телеобектив, 4 с ултраширок зуум на големите дължини, и едва 1 – последният с твърд 14мм. Изводът е: зимата без телеобектив просто забравете !!! Абе то става и само с телефон, но това е друг въпрос.

По темата за повторенията стигнах и до втори извод: Добре че ми е близко Белоградчишко, та пролетта да го изкъртя от снимки, нови идеи има, настървление още повече, ще станат нещата няма как 🙂