За моментите, които спират дъха ни…

… и след това вдишваш дълбоко осъзнавайки, че поне една мечтичка се сбъдва !!! 🙂

Ех тази пейзажна фотография, отново и отново Белоградчишките скали. Неповторими и уникални за България. Предлагат безброй гледни точки, голяма част от които съвсем достъпни, но и налагат търсене. С времето осъзнах едно простичка истина и си изведох правило: успехът е правопропорционален на повторенията !

Някак звучи обикновено и лишено от тръпка, но самата фотография е на първо място математика. Да, има ги възклицанията, хипнотизирания поглед, яростното сърцебиене, което кара цялото тяло да трепери… но именно тогава изчисленията вече трябва да са направени, стативът точно поставен, тялото и обектива с необходимите настройки, изпипани във всеки детайл, ох и кадриране, композиция !!!

Много хора , неосъзнавайки горните неща, отдават голяма част от кадрите на късмет. “Късметът” се извоюва с цената на много повторения, предхождани от внимателен анализ на атмосферните условия, хм нещата рядко стават случайно.

Толкова пъти се е случвало късно следобяд във Видин да погледна цялото небе, посоката на движение на облачността, да затворя очи и да си представя какво ще е по залез еди къде си. Няма нищо по-хубаво от “лошото” време /в тези дни на жеги май ще спечеля повече привърженици/ 🙂 Няма шега, красотата идва с бурята, невероятните цветове в небето, които обагрят и обектите по земната повърхност, светкавиците, мъглите… дъгите. Тогава природата показва душата си и ми е съвсем необяснимо поведението на хората, които се затварят между бетонните стени пропускайки невероятни моменти. Феерията на светлината е красота, а красотата е щастие.

21.06.2015г. късно следобяд, изтичат последните часове на пролетта, от северозапад приближава мощен атмосферен фронт с тъмносиня до буквално черна на цвят облачност. Постепенно усилващи се пориви на вятъра, в далечината се чува гръмотевичен тътен. Хората забързват крачка, навели глави с погледи в земята, явно едни си мислят за земеделски реколти, втори да опазят автомобилите си, трети бързат да приберат прането, четвърти…. хм, само аз гледам нагоре с ококорени очи. Мисля си – движи се бързо, ооо да ще превали и прегърми, вероятно при нас след 15-20 минути, а в Белоградчишко след около час и половина. Автомобилът е на позиция, раницата готова, дрехите чакат. По пътя вече е мрачно и вали. Имам близо час път и обмислям позиции. Така: един къде си имам избор от много гледни точки, но вече имам достатъчно кадри от това място. Отдавна не съм ходил на определени места но някак не са ми атрактивни. Отново за кой ли път поглеждам небето над мен, както и посоката, където хипотетично би трябвало да залезе слънцето. Чакай чакай, може да има слънчеви лъчи в минутите преди залез, това означава да включа и опцията дъга. Нещата драстично се променят, защото това изисква точно определени позиции. Мислено визуализирам това което искам да се случи, за да съм на точното място. Ако съм на неподходяща позиция, природата няма да ме чака. Опциите са две: или вътре в двора на Калето, което налага прескачане на крепостната стена, или на Латинското кале, лесно достъпно и с опция за допълнителна гледна точка на юг-югозапад. Наясно бях, че ако се появи дъга и то при най-северозападната позиция на залез на слъцето за годината, удрях убийствен джакпот с арка над класическата гледка над Калето при снимки от вътрешността. Е явно не исках да рискувам да катеря с тежка раница по мокрите камъни и заложих на втория вариант.

Първите минутки на лятото, на Латинското кале всичко е настроено. Вали си но хоп грейва слънце и дъгата на момента започва плавно да се извива ! Пълна, че дори се опитва да стане и двойна !!! Дъжда не пуска аванта, вали си 🙂 Тяло Canon 5D с обектив EF 17-40/4L на 17мм.

Екпозиционни клинове един след друг. Дъжда спря и светлината леко загуби призрачната си окраска, но все още беше атрактивна а за моя радост дъгата изобщо не бързаше да си ходи. Бърза смяна на обектива с нещо наистина широко Samyang 14/2.8, който докато траеше магията не свалих от тялото 🙂

Интензивността на слънчевите лъчи съвсем леко намаля, обърнах се назад и забелязах, че на самия хоризонт има тънка облачна завеса в която слънцето предстоеше да влезе. Бързо се изстрелях към обратния край на площадката, като резултат единия обектив излетя от незатворената раница и се удари в скалата… учудващо нищо му нямаше ?! 🙂

Поглед на юг-югозапад, невероятно !!!

Отново се обърнах към Белоградчишкото кале. Еххх жестоко сянката ми е в центъра на полуокръжността описана от дъгата. Нещо не беше същото, светкавично погледнах слънцето – ужас докосваше тънката облачна ивица над хоризонта. Бързо прекомпозиране. Самата дъга сякаш свързваше Калето с изпъкналата част от скалата върху която стоях. Просто понякога нещата се получават /както казах някъде горе – с повечко повторения и вътрешно чувство/ 🙂

Минутка по-късно вълшебният прозорец започна да се затваря, постепенно от ляво на дясно събирайки и чудната си дъгичка.

Това е апогея на истинската пейзажната фотография – може да направиш и 1000000000 снимки но… просто го има деня и момента, трябва да си готов, да имаш вътрешното усещане и да гориш !!! Няма колажи, всичко на снимката е реално съществуващо на съответното място и време. Страхотно е да изживееш такъв момент на живо и да го споделиш с човек, който мисли и чувства същото като теб.

Хм мдаммм, отдавна осъзнах, че за мен пейзажната фотография не е хоби. Тя е един огромен необикновен свят, които разкъсва всякакви окови. Тя е начин на живот !!! 🙂

Пролет в Родопа планина

Да умееш да пишеш е талант, едни го имат, други не, за мен не знам, защото директно казано много ме мързи. Мога да ходя цял ден, да кисна на едно място… достатъчно… прекалено дълго, но да пиша нямам нерви. В момента стискам зъби и натискам с лека злоба бутончетата. Та, с времето си изградих един безобразно консервативен стил на снимане, основан на фикс идеи и почти малоумна експоатация на определени места и най-вече точно определени позиции. Хубавата страна е че с инат и повторения, нещата рано или късно ще станат, а лошата е че дори и страхотно място може да ти писне до безобразие 🙂

Еее много набързо казано пролетта я виждам в два цвята: свежо зеленко и бяло цъфналко, като в небето трябва да се задава апокалипсис… останалото идва като екстри. Единственото, което ме интересуваше в Родопите беше да уловя цъфнали дръвчета, отново ми стана фикс идея и го карах като кон с капаци. Есента на 2014г. се влюбих във Велинградски Родопи, за което искренно Благодаря на Галето.

http://www.algaivel.com/

Логично … отново там разбира се 🙂

Да, това е джамия и си има минаре. Да това са Родопите и да, пролетта са чудни. Помашките махалички са навсякъде, вярата на хората е толкова силна колкото и работата им от сутрин до вечер. Усмихнати, питат те дали имаш нужда от нещо, дори леко наивни, като на моменти правех аналогия с едни отдавна отминали времена от детството ми 🙂 Боклуци няма, обработваеми земи много, няма тръни, красиво е, стилно е !!! И така хора, патриотизмът е разум а не бързи разсъждения на маса, който негодува да дига гъзерете и да си опознае Родината, за да не говори глупости.

Това местенце ми се видя много приятно и му отделих повече време

 

Този ден светлината беше страхотна и ако бях мечтал по-малко и действал по-бързо щях да направя повече снимки… хайде стига и мечтите са гот нещо 🙂 Очертаваше се да завали всеки момент и реших да разходя Шкодичката, пък докъдето стигне. Намеренията ми  бяха да се върна тук по залез, ако междувременно не намеря друго място.

Класическа гледка по пътя

Поваля си малко, усетих че се изчиства и бързо дадох на заден, за да дебна слънчевите лъчи на едно кръстопътче 🙂 Е да, това бяха кадрите… на точното място в точния момент, по-рано или по-късно не беше същото 🙂

…

Съжалявам за вдигната пушилка след това, но когато се гони светлина и кадри разум няма, той просто вреди !!! Е все пак Шкодичката не можа да прелети разстоянието, иии отново заваля. Спря и започна да се изяснява едва за синия час

…

Дойде време за нощувка на палатка в района. Час преди изгрев на следващия ден изпитах едно от най-особените си преживявания през целия ми съзнателен живот. Тотална мъгла и един ужасяващ вой, който кънтеше от всички страни, ехото идваше отвсякъде, просто звукът се отразяваше от сите била наоколо. Знаех, че това е имам от някоя от джамиите наоколо, но вътрешно бях напрегнат все едно ми предстои битка 🙂 Няма лошо, това са традиции на добри и отрудени хора. Все пак мъглата за момент се отдръпна

и това беше.

Макар, че определено не ми се тръгваше от тук, реших да отида да видя как е в с. Гела в сърцето на западни Родопи. Гела е чудно място, но някак не ми легна на сърцето както около Юндола… но чудно е де 🙂 Интересното беше, че докато на границата с Рила цъфтящата пролет преминаваше, то под връх Орфей тепърва овошките започваха да цъфтят, тоест и на едното и на другото място не уцелих оптимума, мрън да.

Последни слънчеви лъчи

След залез и поглед към най-високата част на Родопа планина, някъде от другата страна е село Мугла, а хептен натам и Чаирите… един вид поставяш раничката на гръбчето и тръгваш смело но безотговорно 🙂

При тези тучни ливади си е престъпление да не опънеш палатка, а утрините също не са за изхвърляне 🙂

…

Беше ми влязла мухата да отида към Рибново и преди селцето да пробвам позиции с любимия Пирин на заден план. Резултатът беше, че не ми хареса района но пък видях колко ходене ще падне за еднодневен преход от Тевно езеро до Попови ливади и ме обзе леко тягостно усещане. На слизане се набих в махлата на Марчево и бързо коригирах траекторията. Е поне видях Кремиковци малко преди “геройската” развръзка. Честно да си кажа не можах да си обясня как може да съжителстват Помаци и Роми в такава близост. Едните основават съществуването си на работа а другите на обратното… ?! Както и да е имаше време до залез слънце да се придвижа до Юндолско за още някой и друг кадър

…

След това бегом към Видин, че трябваше и да се работи 🙂 Макар че избягвам да сравнявам планините, любимите са ми Пирин и Родопите. Но все пак докато съм в Пирин не мисля за други планини /в България/, докато когато съм в Родопите мисля за Пирин… защото и най-красивото дърво или ливадка не могат да се сравнят с усещането да минеш през хвойнака, клека, моренака и от най-високия зъбат злобен камик на чукара да се изревеш, а душата ти елегантно да се слеее с тези на комитите 🙂