Ретроспекция на 2018г. Когато рутината вземе връх

Posted by on Jan 17, 2019 in Фото разкази | Comments Off on Ретроспекция на 2018г. Когато рутината вземе връх

Дойде ред на годишната публикация за 2018г. Искам да предупредя, че общия брой на снимките е 108 и се искат нерви, за да се разгледат до края 🙂 Именно поради тази причина ще наблегна на писаниците само в началото и най-вече края. Реално 2018-та фотографски няма с какво да я запомня. Хубавите неща бяха встрани от фотографията !!! Всъщност това ми беше най-успешната година, като преследване на идеи и уловени моменти. Мислех си, че ще засенча 2015-та, е не се случи. 2015-та имах незабравими моменти с изключителни хора, и спомени с яко бъхтене и замръкване по нощите в дивотията. Тази година всичко беше контролирано, дали защото остарявам и помъдрявам/за второто едва ли/, но нямаше нищо рисковано 🙂 По-горе написах нещо за рутината. В случая с времето си изградих навик или просто опит, определени неща да ги правя стъпка по стъпка, като автоматизирах това усещане. Хубавото е, че всички тези заучени неща несъмнено помагат, но лошото е че водят до скука. Скука, защото тръпката изчезва, а хубавите моменти са именно в неизвестността. За повече разсъждения, погледнете края на ретроспекцията !!!!! Та така, да не се отплесвам 🙂 По разбираеми причини няма как да обърна обстойно внимание на всеки от кадрите и ще бъде “по изречение на снимка”. Процедурата е ясна – идва свободно време/когато наистина е свободно/, гледам прогнозите за времето и си избирам дестинация, която по ред причини трябва да е достъпна. Да се захващаме:

Януари месец. Студ, северен вятър и снеговалеж. Бърз преглед на камерите за видеонаблюдение в НП “Централен Балкан”. Да, предпоставките бяха налице. О, Шипка… в търсене на кристален мъглив свят с бонус виелици. Гледките бяха убийствени, заскрежаването на челната леща на обектива също. Съвет: Никога, ама никога не дъхвайте върху предната леща на обективите. Влагата автоматично се заскрежава като лепило и после няма чистене!


Идеята беше, дървото да е още един впечатляващ акцент в кадъра. Вместо това като по-тъмен и заплашително наклонен обект, то “нападаше” изящният паметник… не това беше целта, но пък стана интересно

С приближаване на изгрева дойде и наситената синя светлина. Лампата в източната част на паметника придаваше тайнственост и напрежение едновременно, сякаш нещо предстои/битка, невидима заплаха/ и държи човек нащрек!

Седмица по-късно, след едно 24 часово дежурство реших да намина набързо през Кобилини стени във Врачански Балкан. Ще рече 24 часа бачкане в Асеновград, прибираш се в Пловдив, палиш автомобила, отиваш до Хижа Пършевица във Врачански Балкан, след което затъваш един час, час и нещо със снегоходки, за да хванеш дивото по залез, че и след това. Впоследствие по тъмно обратната процедура, та до Пловдив, където на две кафета и още толкова енергийни напитки си като зомби, но пък щастлив 🙂 Това място никога няма да ми омръзне. Има нещо силно въздействащо при определени форми на релефа, извитите тип “подкова” са именно такива.

Както и при Белоградчишките скали, Кобилините си искат мъгла, поне мъничко, за да имат наистина силно въздействие

Януари отново наминах към удобните дестинации в НП “Централен Балкан”. След силен северен вятър, горите около връх Свети Никола/Шипка/ се оказаха много атрактивни

Ей така става, когато насочиш ултраширокоъгълен обектив почти вертикално от нивото на земната повърхност. Вертикална панорама от два хоризонтални кадъра

Доразвих още малко мъгливата идея с района около монумента на върха. Мъглата омекотява формите и придава тайнственост.

Края на месец януари с Вили и Стаси изкарахме един страхотен уикенд в сърцето на Родопа планина. Едно прекрасно село се събужда от сън 🙂

Същият ден не исках да пропускам свежия сняг и се отбих до село Широка лъка, което няма нужда от реклама. Имам чувството, че тук е сърцето на България! Всъщност този тип снимки, а именно светлини на населени места по здрач или зазоряване са ми малко като специалитет 🙂

Какво е това… Февруари и Врачански Балкан баце, па там. По-точно поглед от склоновете на първенеца връх Бегличка могила към билото на връх Пършевица. Една зимна пустиня и тук таме пустиняци със стативи. Тук искам да вметна нещо. Когато ходите към Кобилини стени при силен вятър и сняг си носете ГПС. Ако нямате готов трак на отиване, задължително си направете. Ако на връщане ви гепне гъста мъгла, идея си нямате как може да се затриете, не на шега…

Хайде отново в село Широка лъка. Спах една нощ в автомобила, за да ми напудри няколко сантиметра сняг и този кадър на сутринта. Болна тема ми е това селце. Имам някаква откачена амбиция да го снимам… но Родопа планина толкова трудно задържа сняг

… и отново къде… Врачански Балкаааан. Ей хора, тука ми се мамата. Беше края на февруари и стуууд с безобразно затъване до коляно със снегоходки. На косъм щях да пропусна всичко, а маската на лицето ми замръзна със същата форма, като мутрата. Славната “подкова” в рид Кобилини стени се бушува

Тук си казах, че няма да гоня синята светлина, защото дори главата на статива замръзна, освен вкочанените ръкавици…

За изпроводяк хубавата виелица…

На следващия ден с Георги Динов се поразходихме по хребета над ски пистата. Минутка преди да се скрие луната… като ми се пласира над тези простори към Пършевишкото било 🙂

Същия ден, Врачанският Балкан беше отрупан със сняг, много сняг. Бягахме и затъвахме до кръста като деца 🙂

Март месец. Хайййде към резерват Парангалица в Рила. От входа на хижа Македония, тематични снимки стават и от съвсем мързеливи позиции

Под Голям Мечи връх всеки се спасява поединично

Преди изгрев и едно дежурно изкачване до хребета на Голям Мечи връх над хижа Македония. Два кадъра, преди мъглата да каже… бате, стига ти толкова 🙂

Март месец в хода на непринуден разговор получих оферта от Краси Елинов за преспиване на връх Полежан в Пирин… ама така под звездите, тоест наистина така само в спални чували. Благодаря на Адаша и Иво за техническата поддръжка и споделените моменти. За Краси каквото и да кажа ще е малко, някак спокоен и знае точно какво прави. Всъщност това е тайната нещата да се случват – да си спокоен, да знаеш точно какво правиш и да го правиш както трябва… звучи простичко, но никак не е лесно! Евала Адаш, много си голям 🙂

Искрящата светлина след залез и поглед към другият колос в региона връх Каменица

Мога спокойно да кажа, че това е една от най-емблематичните планински гледки в България!

На сутринта Вихрен и Кутело подсещат кой е… The Boss. При тази гледка на човек му се похапва нещо за десерт. Толкова е някак пухкаво сладникаво… хора носете си сладки неща, може и сладки хора хихи 🙂

При високо слънце Ч/Б често стои добре, а специално при връх Джангал и околията всичко е добре

За четвърти път наминах във Врачански Балкан в компанията на Асен и Илиян. Накефихме се на много сняг и чудни гледки, а съдбата реши да не ни подари вълшебен кадър. Ще е за друг път 🙂

Проход Вратцата по здрач. От другата страна град Враца осветява ниската облачност

Мъгливи хребети

Ние се кефим, а някои се борят…

И ей така, като ти се откриеee… и почваш да бегаш, псуваш и сменяваш карти памет 🙂

Април, първа пролет. В Родопа планина животът настъпва с пълна сила. В любимото ми селце всичко цъфти

Редуват се зелени полянки и цъфнали в бяло и жълто дръвчета

Чудесата се случват в контра светлина, тогава всичко се насища и искри!

Едни работят с фотоапарат, а други на къра 🙂

Махала след махала, всичко е приказно

Лъчите на слънцето и утринните мъгли си флиртуват

Без села Гела и Стикъл не бива 🙂

В обятията на връх Орфей. Да, тук е сърцето на Родопа планина


Май месец. Луната гали язовир Студен кладенец. На това място с Вили дойдохме за пръв път, като Маринка ни го показа. Тук има нещо особено, още не мога да го обясня. вероятно ще е в публикацията за 2019г. 🙂

… а мъглата язовир Широка поляна

Гали, гали и аааха да се запали

Над язовир Батак се редуват мъгли и слънчеви лъчи

Екопътека “Каньонът на водопадите” в близост до град Смолян. Уви, твърде неразчистена, но пък водата от време на време иска да си играе

Скален мост “Шапран дупка” в близост до село Белица. Родопа планина. Ниската гледна точка се оказа по-доброто решение


Параклис “Възнесение Господне” в близост до село Борово. В астрономическия час след залез намерих преден план, а останалото свърши челника и град Лъки, осветявайки небето във височина

Юни месец. Това ми е единият от двата кадъра фаворити през годината. Изгрев в Рила планина над езеро Близнака. Отдавна си го мечтаех и планирах точно от това място. Отделно от това най-накрая се видях за повече със Светли Георгиев. Предният ден прецених гледната точка и композиция, а на сутринта всичко стана перфектно 🙂 Така я разбирам фотографията, но си трябва късмет с времето, а това е трудно нещо

Ихааааа… някъде в среден Пирин с Вили си намерихме водопадче

Това е лавандула… да онова клишираното, което Яна Моравска само дето не огради с бодлива тел. Но пък какъв шукаритетен залез барнахме, а комарите ни барнаха и те

Водопад Варовитец до град Етрополе. Мне, не беше това момента. Нагазих с ботушите и станах вир вода… ама пък си беше кеф

Юли месец. Лятото ха, този път снимах. Първата от няколкото палатки на Муратово езеро в Пирин. Не измислих нищо ново, то и не желаех, но пък стана стилно

А това периодично правех след работа. Налазвах северните склонове на Родопите. Там един камик, направо да му домилее на човек, как мяза на Белоградчишкия

Когато си на точното място и в точния момент

Август месец. Муратово, отново. Един достъпен начин да се накефиш на Пирин. Дано не стане масов, ама както му правим реклама, ще стане…

Септември месец. Пак на онзи камик в северни Родопки. Залезът догаря и освобождава място на нощта

Бърза забежка до язовир Широка поляна и неочакван пъстър изгрев…

Октомври месец. Есента пристъпваше по един разкошен начин, но пък накрая избърза неочаквано. С Нончо ударихме мощна греда по екопътека Стара река. Тоест прекрасна разходка, но си трябва мъгла

Упражнението от пролетта се повтори с Родопските махали. Там някак всичко е толкова лежерно и приятно, времето тече плавно и нищо не изисква усилия, само се наслаждаваш и попиваш

Наредени са като мозайка, накъдето и да се обърнеш махалички 🙂

Харесах си една от тях и я разработих с няколко кадъра по изгрев

Най-накрая улових Ситовският водопад в Родопите…. в баш есенна премяна! Изключително стилен 🙂

Уви, не навсякъде есента беше атрактивна и получих няколко урока, но това е… проба и грешка 🙂

Силната светлина в контражур придава една мистерия, съчетана с топлота и нежност

Ето, имам кадър с животни, това са тичащи уфси в село Гела. Идилията е потресаваща!!!

Едно от Смолянските езера, тоест най-удобното, непосредствено до пътя над град Смолян в посока Девин. Есента около град Смолян беше много красива

Привечер от екопътека Невястата. Град Смолян осветява нощта

С Вили си намерихме язовирче с атрактивни отражения

Мъглите дойдоха, уви късно…

На дяволския мост в близост до град Ардино отидох с едни намерения, като нищо не ми хареса достатъчно. Знаех, че ще светне, но очаквах гадна история. Прибрах такъмите в автомобила и като грейна… газ наобратно. На много хора не им харесва осветлението, но пък за мен е атрактивно

Прибрах се във Видин, което съчетах с Белоградчишките скали. Есента уви не беше добра в региона, суха и без цвят. С гот компания уловихме страхотни мигове, но беше бледо подобие на тази от 2017-та

Това ми е вторият любим кадър за годината. Тотално неочакван. Всичко беше преминало и светлината проби. Честно да си кажа, съжалявам, че може би подведох Найден и той по-рано си прибра статива. Всъщност това е и много ценен урок, а именно, че не цветовете, а светлината прави кадъра… и просто не се бърза !!!

Ноември месец. Асеновата крепост над град Асеновград. И като проби един лъч… ан тъй, гепнах поне един кадър от това “толкова недостъпно” за мен място. Трябва да направя проверка по ЗЧОД на охраната, че май само спят нощно време

И отново дойде зимата… и отново Шипка, ей тъй профилактично. Всъщност колкото пъти човек отиде но това място, толкова пъти силно си заслужава, неоспоримо

Големият руски паметник на зазоряване

В горите между Шипка и Бузлуджа витае едно особено зимно очарование

Село Широка лъка. Отдавна исках да направя кадър по здрач светлина със светещи къщурки… и се получи 🙂

Вдясно в посока село Стикъл, небето гори “подпалено” от град Смолян и курорт Пампорово

Декември месец. Мъглата се оттегля от град Белоградчик и село Дъбравка. 03.12.2018г. около 17.40 часа… точно 13 години след като едва не загинах с автомобил съвсем близо до това място

Няколко кадъра от Бузлуджа и Шипка, които просто показват, че яко съм се омързеливил и гледам да не се отдалечавам много от автомобила…

Село Лясково над град Асеновград. Едно достъпно и красиво място

С Вили и Стаси си направихме страхотна разходка до хижа Мальовица, а лунната нощ ни разкри снежна приказка 🙂

Годината започна на Шипка и завърши на Бузлуджа. Всъщност 2019-та започна също на Бузлуджа, но да видим къде ще завърши 🙂


Ами всъщност това беше. Една може би скучна хронология, но пък зад кадър винаги е много по-интересно 🙂 Сега и малко разсъждения:
Много съм мислил, какво ми липсва във фотографията и защо все нещо го няма? Един казва да си разчупя стила. Това е вярно, защото снимам консервативно с предварително набелязани идеи и цели. Обаче не ми пука, защото фотографирам това, което ми харесва, а не което ще се хареса на друг човек или общност. Втори казва да спра за известно време и нещата ще се наредят. Това също е така, но… проблемът не е във фотографията, а нещо встрани. С времето стигнах до един извод: Когато много искаш нещо, но нямаш контрол върху него, то това води до разочарование. Хоби с амбиции и разочарования не е опция, защото освен теб директно или индиректно натоварваш и други хора. В случая с пейзажната фотография не съм от хората, които държат на “история зад кадър”. Аз съм от тези, които искат да уловят изяществото на времето, като атмосферни условия. Тоест последната дума не е моя и горя в нещо, което не мога да контролирам… нещо, добре познато на всички запалени фотографи в този жанр. Всъщност стигнах до един етап в който или трябва да спра, или да потърся изява на различно ниво. Първото няма да стане, защото ми е зададено като заводски настройки и няма мърдане. Относно второто… честно да си кажа, съм отвратен от много обстоятелства свързани с фотографските среди, като както съм писал и преди, те са предимно изкуствен, фалшив свят. Пейзажната фотография е самотно занимание, като всеки опит за напасване на идеи и поведение води до загуба на идентичност. Та, какво ми липсва? 🙂 Да, много близко е до снимките, но няма отношение към тях. Това е чистото ходене, дългите преходи, търсенето на неизвестното. Спомените не се формират от лъскави снимки или такива с история зад кадър, а от реални контакти с хора без задна мисъл, от неизвестното, неочакваното и да не те е страх от него. Да отидеш да снимаш едно място, което е снимано от 7484898574 човека преди теб, ама ти си на 20 см. вляво и имаш облаче с формата на див планински нерез, хм голям праз. Да експлоатираш до безобразие определена идея… хм, големи яйца. Да откриеш нещо, но да прекалиш с него… нема що. Хора и един последен съвет: Никога не горете във фотографията, освен ако не печелите пари или награди от това, просто защото от пейзажни снимки спомени няма. Тази енергия ще ви трябва за хората около и до Вас, както и за нещо смислено със спомени за цял живот, като примерно преход Ком-Емине… и още ходене, катерене, изреваванье и ако може на 100 да се чувстваме като на 25 🙂

Живи и здрави, 2019-та ще избуша кочината !!!