Тевно ми е Тевно езеро! Пирин – февруари 2023

Тази година наистина си изкарахме гот и спокойно. Както се казва – веднъж да се напънем зимата, но да се накефим. Благодарности на Пенчо, Младен, Бай Владо и Ванката от Тевно за компанията и гостоприемството. От година на година фотографията постепенно отстъпва все по-назад. Хъса си е същия, но явно помъдряваме и повече се наслаждаваме на ходенето, натоварването и гледките. Всъщност другите отдавна са мъдри, явно и при мен се отключва този процес. Чудя се какво точно да пиша в тази публикация. Идеята на този тип разкази с картинки винаги е била нещо да остане в систематизиран вид за години напред… да го четеш и си спомняш. Ама то кое по-напред – емоцията на Пенчо, спонтанността на Младен, легендата бай Владо или пък отдадеността на Иван. Работата ми е такава, че с Иван от Тевно сме една порода ценностна система и няма как да е. Всичко е ред, дисциплина и уважение. Хубава работа с хаос и лигоч не се прави. Отново благодаря на Иван за гостоприемството, но и това е сухо, горе всички бяхме приятели 🙂

За разлика от миналата година, през настоящата си казах, че ще нося тяло и един обектив. Изобщо не ми се занимава да сменям обективи, пък и раницата ще е оптимизирана. Смених един полар с пухенка и други такива малки неща и наистина имаше разлика в сравнение с 2022г. Тяло Canon EOS 6D Mark II и обектив EF 24-105/4L IS USM.

Този път трасето беше “магистрала” и добре че беше така, защото… отново не бях във форма /за последно бях в НСА през миналия век/.

Един скучен залез през първия ден и син час след залез

… последван от разговор с извънземните и спринтове до фотоапарата и обратно на самоснимачка

На следващото утро една тънка облачна ивица в посока запад ни зарадва. Предният план не беше лош. Всъщност това беше топ мястото през тези дни. “Цицките” Вихрен и Кутело

Бат Райко излиза…

…

Същия ден по залез се качихме на връх Валявишки чукар. Много як спомен с червените облаци, но чисто фотографски с оскъдния сняг и повечето камъни… тц, не това беше мястото. Обаче пак да си кажа, как внезапно се оцвети, кеф 🙂 Бат Райко залязва накъде над Мозговишки чукар

Башлията, Бъндеришки, Муратов и Типиците на преден план

… в обратна посока небето “догаря” в едни особени тоналности – Малка каменица, Голямата кака и Каменишката кукла с уютното заслонче 🙂

На следващия ден по изгрев беше куцо, яко мъгла. По залез нещата отиваха на… отново куцо с яка мъгла. Обаче времето ни даде аванта. Е, можеше и повече, ама да не нахалстваме. Всичко започна с бледия слънчев диск

… на фона на елегантни извивки

Мъглата започна да се разчупва… разни силуети, приятни неща!

Хоп и ръбче на Каменишката кукла

Графика по Мозговишки

Остров Каменица и Куклата. Кинг Конг е там!

А, това беше интересно. Атрактивни вихри в посока Кралев двор и на преден план заслона. Голям купон бяха тези минути. Много кадри и емоции. Всъщност преди всичко емоции. Кадрите видно не са нещо невиждано

Последното утро. Е, пак стана нещичко. Малко бягане със статив и снегоходки, за да не изпуснем светлината. Момин двор с лек ветрец

Газей с Малък и Голям Полежан

В обратна посока небето пламна за минута. Давай, давай – бързи два кадъра в изключително класическа и тривиална посока

…

Като за финал една полегнала хвойна с откачена светлина

Определено някои кадри ги понатруфих и пипнах в по-особени цветове, но пък нека са по-различни снимките 🙂

Да сме живи и здрави да го повтаряме това вълшебно Тевно… ако не всяка зима, то достатъчно често 🙂

Шипка – светлина и цвят!

Имаше една приказка…? По спомен – никога не оставяй на едно място по-дълго от възхищението си 🙂 Е, тук случаят не е такъв. Колкото и пъти Паметникът на свободата да изплува от мъглата, възхищението не намалява, а напротив. Сякаш си в друг свят, чист, кристален, тайнствен, величествен, паралелен. Сещам се за филма “Зеленият път” и онези малките “буболечки”, носещи болестите и гадориите. На Шипка изхвърляш простотията от низините и мощно презареждаш!

2022-2023 удари рекорда по куца зима. Представях си снежни Родопи, пудра, къщурки и дървета отрупани със сняг. Е, ще е най-рано 2024-та 🙂

Което не стана там си го направих тук. Представям ви една компилация от кадри с начало нощта, плавното зазоряване… та до първите слънчеви лъчи. Светлината плавно се променя, цветовете също, реално не спирах да снимам, а само променях локацията около връх Свети Никола 🙂

Та така, изкачваме се. Всички се прекланяме и отдаваме почит!

За момент стъпалата изчезват

Стигнахме, за момент мъглата се отдръпва. Горе, точно над ръбчето е разсеян звезден куп Плеяди

Мъглата е тук и всичко си идва на място. Не знам откъде е бил инспириран дизайнерът на Lamborghini Countach 🙂 Изключително въздействие!

Стъпала към безсмъртието

Кристален великан

Светлината ни води

В готовност за отбрана!

…

Леко подухваше, но няма как да се усети от кадъра. Другата зима и това ще покажа 🙂

Ситуацията доволно се е заскрежила

Поклон!

… и когато си мислиш, че всичко свърши… мъглата вземе, че се поразсее. Дами и Господа, връх Свети Димитър. Ако бяхме читав народ, Бузлуджа отдавна щеше да е разкошен туристически обект. Та това ни е “прехода”… ограби и унищожи нещо, пък чакай да дойдат пари отнякъде…

Секундите в които слънцето плахо се показва и… отново се скрива зад облаците

Връх Свети Никола

Светлина и цвят! Мисля, че се получи идеята. Да си пожелаем снежна зима 2023-2024, но най-вече да сме здрави и щастливи 🙂