Северозападна скалиста пролет 2023 – малко, но от сърце!
По разбираеми причини, скалите около Белоградчик и съседните села в последните 6 години останаха на заден план (за сметка на Родопите).
Далеч не сътворих нещо забележително, но също по разбираеми причини, гледах да не се бавя на място и да отделям повече време за Видин. В интерес на истината тези кадри дори рискуваха да потънат в дълбок архив, защото далеч не са от най-впечатляващите. Все пак реших да им дава поле за изява… не за друго, а за да имам нещо от региона – издание 2023, че с тези предстоящи алчни избори, цялата есен е под въ?ро?ит?ел?н
Благодаря на Георги за споделените моменти и стойностни емоции! Георги, да плануваме един ден само за ходене, за да намерим онези арки 🙂
До преди 15-тина години долната позиция беше известна на много малко от хората, които се занимават с фотография. Сега пътечката до нея толкова е отъпкана, че гаранция и пленери се провеждат. Едни последни слънчеви лъчи на които им казах… защо не се показахте 10 минути по-рано (за толкова години там, това беше една от основните болки… слънце и хубави облаци – едното все не е наред… за мъглите е отделна тема) 🙂
Скала – Корабът. Кораб не знам, но много ми мяза на надводна част на дизелова подводница от втората световна война
Тази композиция я имам във всякакви варианти и сезони, но вече и с 11мм. на ФФ. Нарочно не изправих перспективните изкривявания и звездните следи, нека си е натурален вечерен разкош 🙂
Преди 14-15 години в един дълбок сняг за първи път изпълзях до това място (което иначе не е никакъв проблем). Не можах да повярвам, каква силна графика остава скрита на няколко десетки метри от туристическите пътеки. Дали са триончета, острите скали или друго, но на теория при подходящи атмосферни условия (да си го кажем мъгли) на това място може да се сътвори топ кадър, говорим за наистина силна фотография!
В случая, наченки на нещо, като огнен изгрев
…
…
Впоследствие по залез, наченки на нещо, като атрактивен залез. Всъщност от тези кадри най-ми хареса начина по който стои храстчето при вертикалните композиции :-))))
…
За долните кадри с поглед към скала – Боров камък… беше невероятна емоция. Не толкова заради снимките, защото типа облачност не беше нещо изключително, колкото за начина по който проби слънцето и се плъзнаха лъчите. Предпочетох да го оставя пихтиесто, защото детайлните лъчи, просто не стоят добре и отнемат от магията. Невероятен спомен – не кадрите, а начинът по който се разви всичко 🙂
…
С малки изключения не обичам да снимам с фотографи. Така или иначе пейзажната фотография е самотно занимание и това е казано и написано много отдавна. Фотографията ни прави егоисти. Оказва се, че за да оцениш един момент, до теб трябва да имаш човек, който да умее да се наслаждава на красотата. Фотографите имаме прекалено аналитична и студена мисъл. Мисъл, която преминава в болестно състояние и в борбата си за величие замъглява усещането ни да се радваме на момента. Като резултат правим хубави кадри от които най-ярките ни спомени са натискания на копчета, попрепцуванье и тъпи възклицания :-))))) В момента в който трескаво настройвам експозиционен клин и коригирам статива – пцувайки, поглеждам настрани и го виждам как се радва от сърце!!! Подсмихвам се и си казвам – Краси, човек, ти си идиот 🙂 Последва минута съзерцание без нищо, просто попиваме момента за вечността!
Благодаря, Георги 🙂
Лято 2023 – някъде между Батак и Доспат… отново ми е едно родопско :-)
Това лято фотографията хич не ми беше приоритет и чак се чудя… откъде ги изкарах тези кадри 🙂 Риторичен въпрос. Всъщност няколко ходения в що годе оптимален момент на “пушеци” там горе в безкрайните гори тилилейски между Батак и Доспат. Отиваш, снимаш и се връщаш, преди работа, преди и след мач, след дежурство, в главата ти псувни и ревящи женици. Нагласил си статива, почти си изплезил език от концентрация и в главата ти отнякъде изплува едно…. дупредихте ли го, ме не бие???? Тишина, от водата никне пара, а ти визуализираш пикантната картинка и даваш на късо! Аааа на 55 се пенсионирам и се махам :-))))
Чакай чакай да превключа на тема творчество, шрак – излязох от матрицата. С малки изключения, абсолютно нищо оригинално, но така или иначе живеем в консуматорски времена в които опоскваме определени места и идеи. Разликата е, че едни се вземат насериозно, а други си имат и други хобита 🙂
Сега, какво да пиша под снимките? Някак, ще е тъпо, защото ще е еднакво и няма да е интересно. Гледай какво нещо, мога да напиша почти книга за едно ходене от Семково през хижа Македония, натам по обзорното разкошно гърчаво било до хижа Рибни езера и през вапските езера надолу до изходната точка в Семково. Снимки с телефона и тотален кеф. Ходиш и си тананикаш, изграждайки здрав дух в здраво тяло.
Фотографията – излизаш от автомобила, гледаш леко скептично. Можеше по-добре. Докато разпъваш статива с прозяване и откровено тъпа физиономия си мислиш далеч не на шега – сега нормалните хора, които имат свободен ден са се понаспали и ще отидат на един хубав туризъм, а накрая на деня ще кипят от енергия и кеф. На теб ти се спи още на зазоряване… и пак нещо не ти харесва. Само фотографите си знаем колко тъпотия стои зад много от интересните кадри /това много малко от нас ще го признаят, но да си знаете, така е/! Хареса ли Ви искренната ми оптимистична и зареждаща гледна точка, а така 🙂
Юнски наситени мъгли на язовир Широка поляна. Половината снимки са на това полуостровче до пътя. Просто е прекалено е удобно
…
На Голям Беглик също не е зле
Максимум приближение на принципа – винаги може и повече, да живее графиката
Ей така, като се озовещ на точното място на зазоряване
… и след изгрев
В мъгла, скучните места се преобразяват
…
…
Отново полуостровчето на зазоряване
… и малко след това
…
Бърз син час. Абе кой ли чете, а разглеждайте картинките. Който има въпроси да пише 🙂
…
Преден план, щото някой ще каже, де ти е предния план?… ми те го, яла те 🙂
Ама има ги и тези моменти, когато яко заври чайника
Снимаш едно и също, но кадър с кадър няма еднакъв
…
…
За финал вертикална родопска гора
Сега и нещо мъдро – гледайте си кефа, яжте, пийте и пушете, но фиркани и напушени не карайте.
Не е истина, не мога да кажа нищо свястно. Можеше един овчар да излезе от мъглата и да разкажа историята му, ама тццц, нейсе?!
Хайде лека нощ, че е 03.00, а трябва да ставам и за работа…
Пролетни Родопи – издание 2023
Най-обичам, когато си наредя снимките и започна да мисля, какво да пиша? Та така, тази пролет започнах от едно от кюшетата на България. Винаги съм мислел, че от община Бойница – видинско по-накрай света нема, е пъ нема. Е, има бре. Село Долно Луково и района наоколо – ивайловградско. Март месец, джанките тръгват, а бабата оператор на уфсицките в кадър е до мен и си говорим. Викам си, ей сега ще я хвърля в тъча. От Видин съм, бабо… а тя нещо премлясна разтревожено. Успокоих я, също като тук е забутано място, но ей там горе и в левия ъгъл. После вече стана на дума, че живея в Пловдив, но дори Майнарево й се виждаше далеч!!! Хора, отидете в Долно Луково, Горно Луково и Мандрица. Много диво очарование имат селцата, но и подобащата архитектура, тяхна запазена марка 🙂
Лек панорамен поглед към Долно Луково
Има един район между села Комунига и Безводно, който много си го обичам. Пролетта се събужда, тук джанка, там необитаеми къщи, но жици задължително!
Конче пасе пролетни витамини
Таман си мисля, ето тук отново няма никой… ааа не, коминчето работи 🙂
Село Женда е цъфнало, та вързало. Ама с кеф да попиеш зеленината след кафявата зима в ниското. Чак щях да се втурна между кравите да похапна и аз тревица
…
Колкото по на запад, толкова по-диво. Природата тържествува, но не се живее лесно на тези места
Едно от забележителните неща при родопчаните е, че те винаги са готови да помогнат при нужда. Дори не чакат повод, а директно идват и питат. Преди дузина години това ме потресе, защото е нещо чуждо за Северозапада, а и не само. Някои неща не стават със знамена, скари и представления пред тях. Искаш да усетиш духа на Родопите – ходиш, потиш се, търсиш и говориш с хората!!!
Скупчени на хълма, а зад тях в дълбочина терен, който е хубаво да познаваш. В тази част на планината, ако напуснеш пътеката, очаквай неочакваното 🙂
…
Любима къщурка, а със стопанина си имаме приказка от години. Ако някой иска ей така яко да се натовари, да изпита екшън и приключение в Родопите, го водя там. От нея нататък цивилизацията свършва и обхвата на телефона също
Зеленото гориво
Село Любино. Много очарование и едно минало, което все още е живо, както коминчето, което не се предава. За съжаление това е последното поколение, което ще живее в тези къщи и те постепенно ще се предадат под напора на времето. Един ден този тип снимки ще са ценни и наистина ще разказват история
…
Ето го и село Косово. Тук сантиментален проблем няма. Близо до основния път Пловдив-Смолян, строи се, облагородява се, кой, както свари. Някак искат да запазят онзи автентичен дух, но няма как да стане, приказката вече е модерна
Дежурна забежка до златоградския район и една любима череша с характерна за района колибка
Малко след това слънцето срамежливо се показва вдясно от връх Устра. Пролетната птича какафония с рев на сръндаци ги пожелавам на всеки!
Слънчевата топлина провокира влагата в растителността и почвата да премине в газообразно състояние
Просто хармония
В друг край на Родопите, а именно над Велинград нещата се пообъркаха. В началото на април падна сняг с температури под нулата. Уви, пищна пролет нямаше, но пък кадър на зазоряване винаги стои добре
Отново в Смолянски регион. Ей за това става на въпрос, ей за това! Любимото ми дрянче-слънце. През последните няколко години мислех, че е изсъхнало и сега, като цъфна… разкош. Говорих си с него – вече да не прави така и да не ме плаши, снимахме се за спомен, абе шизофренично чудо 🙂
Земеделието и неговото очарование. Работа, работа, работа… ама не като оная работа, а наистина работа
…
…
Още един неземеделец нещо снима 🙂
До тук снимките си преминаваха, като отвеян пътепис… но нещата се промениха. Рудоземския район. Мълиии, влюбих се в него. Има нещо там, но това е топ района за мъгли в Родопите. Мъглата е голям човек. От обикновеното прави необикновено, а от необикновеното, прави йййееее…аньеее 🙂
Рано сутрин, синия час. В далечината леко “догаря” уличното осветление в едно селце
Мъгливи реки
…
Огнената светлина на изгрева
Пролетни цветове
Моментите в които мъглата се отдръпва и виждаш, че навсякъде има живот 🙂
Някъде там една колибка развихря въображението
Водните пари танцуват по хребетите и да, отново къщичка
…
“Морето” се разбушува. Поглед към крепост Кечи Кая /Козник/ над град Рудозем
Село Чокманово. Имах сериозна затруднения в търсенето на гледни точки, заради особения профил на терена и разположение на къщите, което наложи бягане със статив по трънаците. Резултатът беше… йеееее…. да същото 🙂
Църква “Свети Архангел Михаил”. Изключително фотогеничен обект, който в последните години се радва на сериозен фотографски интерес. Стандартната позиция се оказа лишена от цвят. Виждах как мъглата идва… побягнах със статив и закачено на него тяло с точния обектив. По-различна гледна точка и много такова…. едно гот усещане. Няма по-ужасно нещо във фотографията, ако си окепазил късмет с изключителни атмосферни условия, защото си се чудил накъде да хванеш и какво да правиш?! Това е стресов интервал от време, когато условията са топ, но теренът не ти дава аванта и търсиш пролуки в рамките на ограничено време, а всяка секунда е ценна. Бързи два кадъра
…
Бягане със статив около 250 метра и нова позиция, бързо още няколко. Имах чувството, че съм снайперист с много тегава мишена 🙂
…
…
Настрани приказката продължаваше
По пътя едно куче премина скоростно пред колата. Спрях, върнах се да му няма нещо, а то гризе кокал и ич му не дреме. Поглеждам и виждам следващите три кадъра. Кучето си изработи още кокалчета, ако не беше то, тези приказни Ч/Б моменти щях да ги пропусна. Просто секунди, минута по-рано всичко беше в мъгла.
…
…
Отново над Велинград с надежда за нещо. Всяка надежда оставете, студа и снега в началото на април попариха пъпките. Все пак едно атрактивно утро над село Абланица, бива 🙂
Обратно към рудоземско. Много исках такъв кадър тип картичка с пушещи коминчета. Е, кеф!
Водопад Марф. Не е моето място. Не мога да слизам до водопад, до водопад човек се изкачва. Явно имам друго разбиране за падаща вода, искам да е в планина, така височка планина. Много повече ме грабна връх и крепост Устра на няколко километра на север
Пловдивчани си имат водопад, ето го. Ситовския водопад, колко е такъв е друг въпрос. Обаче едно е сигурно, фотогеничен обект е. Имах късмета да го уловя с мъгла, което и търсех де, но не вярвах, че ще се случи. Е, случи се
…
…
…
…
…
Края на май месец. За финал няма къде да е иначе освен на села Гела, Стикъл и Солища. Реших да акцентирам на село Стикъл от изток и от запад
По залез
По време на синия час с настъпването на нощта
От другата страна на селото откъм Гела, гледките са също толкова хармонични
…
…
Та това беше. Не мога да се оплача от пролетта. Вероятно ще се оплача от есента, заради предстоящите избори, които съм убеден, че ще са в най-неприятното за фотографите време. От друга страна нека не гледаме само негативното, може да падне астероид и проблемите вече ще са от съвсем друго естество :-)))))
В резюме: Хора, “крадете” време за готини моменти, когато и където можете. Животът си върви, а пропуснатите възможности може и да не се върнат. Та… по пътя за морето в южните ни покрайнини винаги може да хвърлите едно око, какви Родопи си имаме 🙂
Тевно ми е Тевно езеро! Пирин – февруари 2023
Тази година наистина си изкарахме гот и спокойно. Както се казва – веднъж да се напънем зимата, но да се накефим. Благодарности на Пенчо, Младен, Бай Владо и Ванката от Тевно за компанията и гостоприемството. От година на година фотографията постепенно отстъпва все по-назад. Хъса си е същия, но явно помъдряваме и повече се наслаждаваме на ходенето, натоварването и гледките. Всъщност другите отдавна са мъдри, явно и при мен се отключва този процес. Чудя се какво точно да пиша в тази публикация. Идеята на този тип разкази с картинки винаги е била нещо да остане в систематизиран вид за години напред… да го четеш и си спомняш. Ама то кое по-напред – емоцията на Пенчо, спонтанността на Младен, легендата бай Владо или пък отдадеността на Иван. Работата ми е такава, че с Иван от Тевно сме една порода ценностна система и няма как да е. Всичко е ред, дисциплина и уважение. Хубава работа с хаос и лигоч не се прави. Отново благодаря на Иван за гостоприемството, но и това е сухо, горе всички бяхме приятели 🙂
За разлика от миналата година, през настоящата си казах, че ще нося тяло и един обектив. Изобщо не ми се занимава да сменям обективи, пък и раницата ще е оптимизирана. Смених един полар с пухенка и други такива малки неща и наистина имаше разлика в сравнение с 2022г. Тяло Canon EOS 6D Mark II и обектив EF 24-105/4L IS USM.
Този път трасето беше “магистрала” и добре че беше така, защото… отново не бях във форма /за последно бях в НСА през миналия век/.
Един скучен залез през първия ден и син час след залез
… последван от разговор с извънземните и спринтове до фотоапарата и обратно на самоснимачка
На следващото утро една тънка облачна ивица в посока запад ни зарадва. Предният план не беше лош. Всъщност това беше топ мястото през тези дни. “Цицките” Вихрен и Кутело
Бат Райко излиза…
…
Същия ден по залез се качихме на връх Валявишки чукар. Много як спомен с червените облаци, но чисто фотографски с оскъдния сняг и повечето камъни… тц, не това беше мястото. Обаче пак да си кажа, как внезапно се оцвети, кеф 🙂 Бат Райко залязва накъде над Мозговишки чукар
Башлията, Бъндеришки, Муратов и Типиците на преден план
… в обратна посока небето “догаря” в едни особени тоналности – Малка каменица, Голямата кака и Каменишката кукла с уютното заслонче 🙂
На следващия ден по изгрев беше куцо, яко мъгла. По залез нещата отиваха на… отново куцо с яка мъгла. Обаче времето ни даде аванта. Е, можеше и повече, ама да не нахалстваме. Всичко започна с бледия слънчев диск
… на фона на елегантни извивки
Мъглата започна да се разчупва… разни силуети, приятни неща!
Хоп и ръбче на Каменишката кукла
Графика по Мозговишки
Остров Каменица и Куклата. Кинг Конг е там!
А, това беше интересно. Атрактивни вихри в посока Кралев двор и на преден план заслона. Голям купон бяха тези минути. Много кадри и емоции. Всъщност преди всичко емоции. Кадрите видно не са нещо невиждано
Последното утро. Е, пак стана нещичко. Малко бягане със статив и снегоходки, за да не изпуснем светлината. Момин двор с лек ветрец
Газей с Малък и Голям Полежан
В обратна посока небето пламна за минута. Давай, давай – бързи два кадъра в изключително класическа и тривиална посока
…
Като за финал една полегнала хвойна с откачена светлина
Определено някои кадри ги понатруфих и пипнах в по-особени цветове, но пък нека са по-различни снимките 🙂
Да сме живи и здрави да го повтаряме това вълшебно Тевно… ако не всяка зима, то достатъчно често 🙂
Шипка – светлина и цвят!
Имаше една приказка…? По спомен – никога не оставяй на едно място по-дълго от възхищението си 🙂 Е, тук случаят не е такъв. Колкото и пъти Паметникът на свободата да изплува от мъглата, възхищението не намалява, а напротив. Сякаш си в друг свят, чист, кристален, тайнствен, величествен, паралелен. Сещам се за филма “Зеленият път” и онези малките “буболечки”, носещи болестите и гадориите. На Шипка изхвърляш простотията от низините и мощно презареждаш!
2022-2023 удари рекорда по куца зима. Представях си снежни Родопи, пудра, къщурки и дървета отрупани със сняг. Е, ще е най-рано 2024-та 🙂
Което не стана там си го направих тук. Представям ви една компилация от кадри с начало нощта, плавното зазоряване… та до първите слънчеви лъчи. Светлината плавно се променя, цветовете също, реално не спирах да снимам, а само променях локацията около връх Свети Никола 🙂
Та така, изкачваме се. Всички се прекланяме и отдаваме почит!
За момент стъпалата изчезват
Стигнахме, за момент мъглата се отдръпва. Горе, точно над ръбчето е разсеян звезден куп Плеяди
Мъглата е тук и всичко си идва на място. Не знам откъде е бил инспириран дизайнерът на Lamborghini Countach 🙂 Изключително въздействие!
Стъпала към безсмъртието
Кристален великан
Светлината ни води
В готовност за отбрана!
…
Леко подухваше, но няма как да се усети от кадъра. Другата зима и това ще покажа 🙂
Ситуацията доволно се е заскрежила
Поклон!
… и когато си мислиш, че всичко свърши… мъглата вземе, че се поразсее. Дами и Господа, връх Свети Димитър. Ако бяхме читав народ, Бузлуджа отдавна щеше да е разкошен туристически обект. Та това ни е “прехода”… ограби и унищожи нещо, пък чакай да дойдат пари отнякъде…
Секундите в които слънцето плахо се показва и… отново се скрива зад облаците
Връх Свети Никола
Светлина и цвят! Мисля, че се получи идеята. Да си пожелаем снежна зима 2023-2024, но най-вече да сме здрави и щастливи 🙂
2022-ра в пейзажни кадри. Фотография и отново фотография!
Красива – с тази дума мога да опиша изминалата година! Чисто фотографски богата на моменти и спомени. През годината реших да направя изключение от традицията и да качвам кадрите накуп под формата на сезонни публикации. Хареса ми идеята всичко да има един завършен визуален вид, кеф ти зима, пролет, лято или есен. Сега хм, хм… мисълта да сипя празни приказки между кадрите за географско описание и пълнеж не ме грабна. При толкова голямо количество снимки идеята за разказ също не беше оптимален вариант. Между другото това ще е предмет на един все още празен раздел към сайта – истории зад кадър. Почти всеки от кадрите по-долу през годината вече е включен в конкретна публикация. Който иска да прочете малко повече, просто да натисне бързата връзка с оцветената дума или думи свързани със сезон 🙂
Имам слабост към Родопите. От една страна изключително въздействаща и многопластова планина. От друга получаваш възможност за минимум време да реализираш идея и да се прибереш у дома, защото не всичко е кеф и фотография 🙂
Зимата е труден сезон. Дебнеш сняг и условия и искаш те да съвпаднат с уикенд или свободен период от време. Много трудна комбинация с все по-топлите и безснежни зими, но…. абе получи се нещичко
Януари – язовир Широка поляна
Някъде почти над Асеновград 🙂
Махалите в обширната част на Родопите между Велинград и Якоруда, винаги има какво да предложат. Преходът от нощта към зазоряването – класика 🙂
…
…
…
Ч/Б фотография не ми е сила, но в това има логика, защото винаги мисля в цвят. В случая с минимално цветово тониране нещата станаха интересно
…
…
Една малка махаличка се приготвя за сън
Леден свят по повърхността на язовир Доспат
Отново битови сюжети
Светлинна феерия около и в село Широка лъка
…
…
Редките момента, когато уловиш снеговалеж и слънчева светлина
Привечер и отрупана със сняг гледка към Национален паметник на културата “Асенова крепост”
Високо над град Пловдив в кралството на връх Модър 🙂
Едно незабравимо февруарско зимно приключение до Тевно езеро в Пирин. Студ, умора, красота и голям кеф! Вятърът рисува…
…
След залез, когато студ и вятър те натискат, но ти си направил следите със снегоходки и не се прибираш, докато не си свършиш работата 🙂
…
…
Още графика и вихри
…
…
…
Разкошна светлина в края на деня
…
…
…
Ефирната пурпурно-розова светлина след залез!
Едно скоростно преминаване през град Враца в края на февруари. Много сняг и ограничено време. Проход Вратцата в синия час след залез
Настана нощ, но не ме свърта… бегом до първото възвишение за обзорен поглед към скалите над Вратцата
…
Края на март и началото на април. Онези чудни дни, когато пролетта пристъпва, а таман сме преместили часовниците – кеф. В случая нека започнем от основната порта към Родопите… къде – ами Асеновград 🙂
Родопската пролет – падна снимане. Много зеленина и цъфнали дръвчета – усещане за нещо яко свежо и триумф на живота. Дори и забравените обезлюдени места не са толкова тъжни. Нека кадрите сами говорят 🙂
…
…
Водопад Дуплево, непосредствено след село Орехово
…
…
…
Някъде тече активен земеделски работен процес
…
… и една вярна Ладичка 🙂
…
…
…
…
Още и още овошки
…
…
…
…
…
…
Къщурки, кошерчета, някакъв път и много чист въздух – повече от това здраве му кажи 🙂
…
Диханието на Родопите
…
Z-родопски дизайн
Лятото – сезонът в който човек трябва активно да се движи, ходи на планина и на море. Всъщност не трябваше да снимам, но уви… хм, 2023-та ще падне движение… и море де 🙂
Муратово езеро в Пирин планина не се нуждае от представяне
…
…
Отчетох и една бърза лавандула в тинята след бурята… с фенер набит в основата на дървесната корона 🙂
Един от онези залези в близост до Пловдив, когато спомените са по-силни от кадрите 🙂
С планинските божури нямах късмет, но другата година ще ще…
Ахтопол си ми е рай. Плаж, море, рибена чорба, че и някакви снимки дори
А така, слънцето над фара
А така, луната “закачена” на фара
Птеродактилски потайности
Широкополянски потайности
…
…
Голямобеглишки потайности. Абе красота са тези родопски язовири 🙂
…
…
Октомври, златната есен е тук! Ситовския водопад. Доколко е водопад е друг въпрос, но пък винаги стилен
Усещане за Гела… есента пристъпва в Родопите 🙂
Малко скреж, малко цвят и… приказката е готова!
…
…
…
Село Стикъл “плува” в светлината на утрото
Аааа ма ха. Ей за това иде реч. Мъгли и светлина. За жалост тази есен бяха кът мъгливите гостенки. Казано иначе – смолянско-рудоземски потайности 🙂
…
Малка къщурка в море от палави мъгли
… а морето си го бива!
Лъчите също
…
…
…
Една толкова чакана разходка в гот компания до село Три могили и митичната махала Мумджидам
Мумджидам ни посрещна прекалено сух, но уви, есента беше такава
…
Когато още преди десетилетия времето е спряло да си почине…
…
От другата страна на връх Чиляка – село Безводно
…
В региона около Юндола винаги има нещо интересно
Много пъстрота, много цвят
…
…
…
…
…
…
Две души изпращат залеза 🙂
Изгрев над река Арда
Още изгревни мотиви в района
Когато нощта преминава в зазоряване – прочутия завой на река Арда в началото на язовир Кърджали
Отново някъде там – живот накрая на света 🙂
…
…
Златоградски потайности… за съжаление и тук се усети сухата есен
…
Село Дядовци. Обезлюдено, а никак не е на лошо място
…
Малко под него и класиката – Дяволският мост
…
Река Арда “рисува”
Трябваше да отчета НПК “Асенова крепост”. Винаги съм го искал мястото с мъгли, нооооо… ей така напук най-достъпното не ме допуска 🙂
Река Арда при град Маджарово
Скалите на лешоядите
Поредното утро, което на живо беше много по-въздействащо. Усещане за нещо праисторическо…
…
…
…
Язовир Студен кладенец. Тук идеята беше друга, но времето яко ме врътна…
Въжения мост до село Лисиците – най-дългия от този тип в България. Тук обаче идеята беше тази и се получи. Умишлено държах хоризонта в центъра, защото геометрията на обективите и въжетата на моста не стигнаха до консенсус. Нощ, преминаваща в зазоряване и син час
…
…
Така сме устроени, че когато нещо постоянно ни е в полезрението сме склонни да го пренебрегваме… до момента, когато се отдалечим от него. Ето, вече започнах да снимам и река Дунав. Ефирни мъглички на зазоряване
Неподвижна в подвижното
Ниското ниво на реката в началото на месец ноември позволи подобни атрактивни кадри. На заден план е град Калафат
Ранобуден байко
1-ви декември. Шипка! Тривиално е, но нещо ми хареса в него. От едната страна дървета прекланят глава, а от другата въздух. Нещо, като България в момента. Много ни се иска да сме върха, но… делата ни са предимно въздух…
Отново на реката. Дунав мост 2 на зазоряване
Мъгливо дунавско утро
27.12.2022г. Няма случайни неща. С този кадър от Белоградчишките скали ще закрия годината. Казах си, 2022-ра нямам кадър от мястото, което ме запали по пейзажната фотография и което ми е толкова присърце. Това утро исках едно единствено нещо – 1 кадър, но да има нещо различно в познатото. Вкарай слънчеви лъчи, пък както излязат 🙂
Това беше. Рекорден брой кадри за годишна публикация. Силна година, макар и с предимно тривиални идеи. Исках да я завърша с хубав сняг, но наистина зимите се объркаха и закъсняват.
Иначе встрани от кадрите – едва един изкачен връх за годината – Амбарица и яко обездвижване. Ясно е, че 2023-та снимките ще са осезаемо по-малко, движението несравнимо повече, а промяната във външния вид осезаема 🙂
Хайде, диви и здрави през настоящата година! Правете нещата с кеф, а където няма кеф си пазете нервите и енергията за по-хубави времена и моменти 🙂
Родопска есен 2022
Пълен кеф е да обикаляш планината с душа, спираш, снимаш, гледаш, разговаряш с хората. Максимум емоция, красота и впечатления. Тази есен беше и все още е мека, спокойна и без изненади. Още в началото на октомври дългосрочните прогнози бяха категорични – топло, спокойно и сухо време. Хубавото – ще има цвят, който ще задържи, както и много слънчеви часове, респективно заигравки с ниско осветление и контра светлина 🙂 Лошото – няма облачета, няма мъгли. Всички искаме мъгли, ама няма. Честно да си кажа не съжалих особено, защото с времето си изградих стил да снимам в контра светлина без да включвам небето. Има ли слънце без облаци – става!!! Тази есен ми хареса, беше скучна, но красива и най-важното дълга 🙂
Стартирах със Ситовския водопад, находящ се малко преди едноименно село над град Пловдив. Колко е водопад е друг въпрос, по-скоро си е воден пад 🙂 Заиграх се с много варианти, но както и предположих близката гледна точка ми беше по-на сърце
…
Последваха утрини около село Гела. Кратък момент в който слънцето пробива през ниските облаци и атрактивна странична слънчева светлина огрява връх Турлата
Няколко дни по-късно, докато карах натам гледах как термометъра постепенно пада и докосва нулата. Само да има поне лек скреж, това ще е гот. Малко бяло, но пък от сърце 🙂
Заиграх се с няколко композиции. Специално тук не исках да “режа” върха, но реших, че безоблачно небе само ще отдръпне погледа. Е, ще има нови опити с повечко късмет и скреж
…
…
…
Село Стикъл в непосредствена близост. Няма лоша контра светлина, но има едни минути, когато ъгъла на слънчевите лъчи върви в комплект с хармонични и наситени цветове
…
Утро на юг от гр. Смолян. За това става на въпрос. Когато имаме мъгла в комбинация с мека светлина или насрещни ниски слънчеви лъчи. Късмет беше това утро на фона на сезона. Оживяват приказки
Не, това там не е съоръжение изградено от извънземните. Всъщност е нещо доста невдъхновяващо, но пък “оживя”, като тайнствен център на внимание 🙂
…
Малка колибка в бушуващото море от мъгла
Не спирах да снимам, защото ми беше ясно, че това може да е единствената хубава мъгла в пъстрия период на есента. Пухкави облачни вълни се разбиват в насечени планински хребети
Винаги има минута-две-три, когато слънчевите лъчи се плъзгат по мъглата и при взаимодействието им с извиките на терена създават мечтаните кадри. Чисто фотографски в такива моменти имаме дилема, защото ни е необходима пълна концентрация – кадриране, композиция, параметри, настройки, размах на експозиционния клин и т.н. От друга страна искаш просто да гледаш и запомниш този момент. Опитах да балансирам двете направления и се получи 🙂
…
Светлината бързо започна да си “заминава”, но погледът шари. Хоп откриват се къщички – снимай баце 🙂
Долният кадър не стои зле и в Ч/Б, но все пак сме на тема цвят 🙂
Защо човек трябва да има дълъг обектив. Ей заради подобни кадри. Тук там поостанала мъгла, снишава се и взаимодейства със слънчевите лъчи. Този път предпочетох почти да няма цветове
С един човек – страхотен фотограф, който ми е много близък като мислене и също снима непрекъснато в продължение на повечко години, имах удоволствието да споделя едно много приятно ходене до село Три могили и респективно махала Мумджидам. На тръгване от Три могили погледа ми беше привлечен от хармонична комбинация от стара масивна къща и есенна гарнитура 🙂
Разстоянието не е много – час до час и половина зависи от ходенето, но един съвет – не носете тежка фотораница, а по-скоро преместете нещата в туристическа такава 🙂 Пътят до мястото и самото място – диво и красиво. Усещането е, че отиваш наистина далеч от цивилизацията. Хармонични извивки на терена, сериозни долини и хребети. Чисто фотографски не се получи особено добре, защото сухата есен си каза своето. Поляните не бяха зелени, а на това се надявахме, защото визията на кадрите щеше да е съвсем различна и да се получи желания 3D ефект
Необитаем свят. Трудно ми е да го опиша с думи. Не е тъга, напротив там се чувствах жив. Вероятно наистина човек трябва да отиде далеч от пътища и цивилизация, за да усети силата и в края на краищата смисъла на природата
…
…
Слънцето се скри, контраста падна, но и в това си има очарования. Останахме до тъмно и се прибрахме на челници. Много стойностно изживяване
…
Каране през нощта и на другия ден “акостирахме” на място, което по права линия е на броени километри от Мумджидам, но за достигането му трябва да изминеш 100-тина километра с автомобил. Село Безводно. Актрактивен изгрев от обзорна позиция над населеното място
Леки селски мотиви със стадо и овчар 🙂
…
Отделих един ден за велинградския край в западната част на планината. Регионът е изключително експлоатиран във фотографско отношение. Утрото започна с ефирни облачета, последвани от приятна слънчева светлина. Не търсех нещо оригинално, а по-скоро да си взема дежурната порция есенна прелест 🙂 Кадрите вървяха един след друг
…
…
…
…
…
…
…
Тук почти изпуснах слънчевите лъчи по залез и се наложи да снимам толкова скоростно, че около мен хвърчаха капачки и обективи, респективно внимавах да не ги изпогазя…
…
Някъде там две души се наслаждават на момента 🙂
…
Хайде обратно в другия край на Родопите. Началото на деня над река Арда. Диво, обезлюдено и красиво
Стари къщурки в които живеят най-много няколко човека. Ето го единия долу вдясно 🙂
…
Прочутият меандър на река Арда в началото на язовир Кърджали. Нощен кадър с малко звезди и светлинки. Очаквах нещо по-различно, но все пак… абе там няма грозен кадър 🙂
Отново по поречието на река Арда. Къщурки и притихнал свят в който тук там пуши коминче и блеят овчици 🙂 Исках мъглички, щеше да е съвсем различна визия, но… следващата пролет и есен
…
…
…
…
…
…
Постепенно се спуснах надолу към Златоградския район в гот компания
Цената на сухия сезон – трябваше да е по-зелено, както предни години. Няма пълно щастие във фотографията, но мястото е разкошно 🙂
…
Река Арда е велика, няма няма и се връщаш отново до нея. Съвсем притихналото обезлюдено село Дядовци
Долния кадър го видях през яки клонаци. Наложи се да драпам скоростно по хълма, за да изляза в просека, докато все още има слънчева светлина
Малко по-надолу вече не ми трябваше слънце… а ботуши. На прочутият Дяволски мост водата беше учудващо малко. Поставих бързо ботушите и с голям кеф се позиционирах навътре в река Арда. Вертикален кадър – цвят на дърветата, визия на реката, кеф.
Хайде сега и хоризонтална снимка. Дълги експозиции и къси на по-отворени бленди, за да изпъкне “текстурата” на водата. Раницата на камък до мен. По едно време започва нещо да ми пръска в крачолите, карай снимам! Усещам, че абе стъпалата ми са мокри, а ботушите са нови, какво става? Свеждам поглед надолу и ми призля, водата прелива над ботушите и в тях. Обръщам поглед наляво и хептен ми призлява… прелива и върху раницата. Нагоре по течението явно нещо е отпуснало вода. Бързо излизане, ама и това не беше толкова лесно, дърпа водата 🙂
Следваше нощен кадър с осветлението на моста. Изпипах композицията и чакам. Да ама не, нямаше осветление и въпреки това резултата по здрач много ми допадна. Натам как се суши техника и раница е тема за отделна публикация. Обаче всичко мина безпроблемно 🙂
Върнах се на прочутия завой на река Арда. Малък акцент върху извивките на реката и текстурата на бреговата линия
…
Няма да крия, че за 5 години работа в Асеновград мечтаните ми кадри от мястото все още са само… в мечтите ми. Все пак за протокола улових първите слънчеви лъчи около Национален паметник на културата Асенова крепост
Дойде ред на Маджарово. Кралството на лешоядите 🙂 Много специален район. Сякаш времето е спряло, а при повече фантазия виждаш и птеродактили в небето 🙂
Та… река Арда за пореден път
Местообитанието на величествените птици. Дано човешката простотия стои по-далеч от този район
Разкошен изгрев, което кадрите долните няма как да го покажат. Единствено съжалявам, че не направих тайм-лапс, а имах такава възможност. За другата година обаче ще обърна внимание и на това направление 🙂
…
…
…
Последни два кадъра от Маджарово. Хммм, не точно желания тип мъгла. Отново задачки за другата година 🙂
…
Финал на язовир Студен кладенец. Тук с тази гледна точка трябваше да се получат по-добре нещата, но времето определено ме изненада. Както и да е мястото е много красиво и диво и то в непосредствена близост до град Кърджали – кеф 🙂
Въжения мост над язовира към село Лисиците – най-дългия от този тип в България. Дойдох за мъгла, но реализирах друга идея. Определено обгърнат от ефирна светлина е много фотогеничен
Хоризонтално
… и вертикално
Това беше. Тази есен не беше атрактивна, но богата на спомени и благосклонна към спокойни разходки и гледки 🙂
Ше завърша с един цитат от романа “Време разделно” на Антон Дончев
“Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си”
Летни до почти летни фотографски напъни 2022! Чуееек… летоска си пий бирата и яж рибата. Скъсай туристическите обувки от ходене и морето от гмуркане :-)
Хм, бях се зарекъл, че лятото няма да снимам! От четирите сезона има един, който е даден за туризъм, море, бира, сянка. Е…. няма мърдане, отново нещо наснимах! Туризмът беше оскъден, но запомнящ се, а морето още повече ми хареса. Всъщност през изминалите няколко години постепенно отново заобичах сините простори, ще да е от ЕГН-то 🙂
Мдаммм, Муратово езеро в Пирин планина. Достъпно и красиво. Всъщност, тръгваш следобед от Пловдив… за залез си горе и след това се прибираш обратно в Майнатаун. Дремваш няколко часа и си на работа – топ! Та, края на май и началото на юни. В ниското вече е жега, но горе – сняг, водни потоци, минзухари. Е, тази година температурите бяха над нормата и този период много се скъси. Едва улових един парцел със сняг и нямах друг избор, освен да мъча лимитирани композиции 🙂
…
Две седмици по-късно отново на Муратово и различна визия на терена
…
…
Хайде още седмица по-късно и вече имаме зеленко!
Ооо, началото на август. Някои са на море, аз не! Изключително динамично време, но слънцето не пожела да ми пусне аванта поне за малко. Кот такоа, следващия август 🙂
Нека да се върнем в края на май. Водопад Дуплево в непосредствена близост до село Орехово. Кадър тип – нека да се знае, че през годината съм снимал водопад. Очаквах повече вода и имах друга конкретна идея. Е…. ще е следващата година при серия от поройни пролетни дъждове
Лавандулата, отчетох се, стига толкова. Под сурдинка да кажа, че станаха чудни кадри, но са при който трябва 🙂 Центрирана композиция по здрач в мокро време след як дъжд. Затъване с Шкодата, каране с мръсна газ и буксуване, за да изляза на асфалта…
Планински божури и утринни мъгли. Е, тук нещата стават или с късмет, или с постоянство, а най-добре и двете. Пълна греда, но си казах, че без кадър не тръгвам – ето го 🙂
Страхотен залез след работа и хоп на близките скали
Обичам Ахтопол! Красиво, релаксиращо, морски дарове, плаж, че и снимки могат да станат! Изтъркана идея, но ефектна. Фарът на зазоряване, феерия от леки вълни и светлини
Имах фикс идея, а именно да “закача” първо слънцето а след това и месечината горе на връхчето на фарчето. Рибар, моторница и ето ти разказ 🙂
Луната и синия час. Бързи маневри със статив, приклекни, стани, крачка вляво и вдясно… топ попадение, “закачих” я!!!
Има един район в Родопите между Батак и Доспат. Та там дори и през лятото могат да стана интересни неща, само да валне малко или да е хладна нощта. Много ми хареса това дръвче
Язовир Широка поляна. Нищо ново и нищо оригинално. Търсиш оптималната композиция и момент на метри от автомобила. Топ пенсионерска позиция 🙂
…
Е, тук трябваше да има лодка. Всъщност лесно може да стане, но все пак става на въпрос за фотография, а не изобразително изкуство с фотоапарат! Не се заяждам, а сам си отговарям на въпроса какво ще се случи, ако реша да обърна каруцата? Ами ето какво – пътища бол, но удоволствието изчезва, заедно със смисъла 🙂
Моментът, когато слънцето “пробива” синия час 🙂
… и цветовете бързо се променят
1-ви октомври – язовир Голям Беглик. Пъстро утро и красив изгрев
…
Магичен момент, който трае най-много минута-две. Небето “гори” 🙂
Светлината угасва, но малко преди слънцето да се покаже, небето пламва в жълти нюанси
Слънчо се показа за минутка и трайно се скри. Достатъчно време 🙂
Стига толкова, есента леко пристъпяше. Не мога да се оплача от последващ материал… доволен съм, но той ще е предмет на разглеждане в предстояща есенна публикация!
Абеее 🙂 Лятото не снимайте, полза няма – плаж, рибка, студена бира… е може и Ком-Емине !!! 🙂
Магията на пролетта – Родопи 2022
Преди дузина години реших да опозная Родопите. Знаех, че са много по-различни от любимите Белоградчишки скали и Пирин. Галя с онзи мек и емоционален глас, буквално ме потопи в магията на планината. Гале, винаги ще съм ти благодарен 🙂 Един късен есенен следобед в село Света Петка чаках залеза. Към мен се приближи усмихнат човек. Запознахме се, а Исмаил с нескрито вълнение ми разказа цялата си история, та чак до корените в Албания. Минута след минута слънцето се спускаше към хоризонта и топлите лъчи пронизваха пъстрите дървета. Докато снимах Исмаил донесе две големи кани с мляко. От глътка на глътка настана здрач и светлините на къщите огряха околността. 3 часа, безценни три часа! Едно е да прочетеш, но друго е да го почувстваш на място. Родопите са история, живот, реална приказка с трудности, красоти и съдби. Едно усещане винаги ме съпътства. Снимам история!!! Не са просто природни форми, а селца, махали, пътеки, хора, животни. Планина с душа 🙂
Удивителното при Родопите е, че хората със своята дейност и бит са в състояние наистина да внесат много колорит и красота в заобикалящия свят. Това се усеща особено силно през пролетта – зелени полянки, цъфнали плодни дръвчета, цветя, ухание във въздуха и птици, много птици 🙂 Уви, не навсякъде се чува човешка глъч. Къщи градени с труд и любов се рушат. Това е колелото на живота и съвременната цивилизация. Един ден градовете ще се задръстят и процесът може да се обърне назад към природата 🙂
Тази пролет за поредна година исках да наблегна на това усещане във фотографията и да го предам. Хората освен да рушим сме създадени и за да творим красота! Една идея за точно определен тип кадри, която изключително ми легна присърце. Вярвам, че истинската фотография е когато човек снима с идея 🙂
Ще оставя снимките сами да говорят. Наистина мога много да пиша под всеки един кадър… но в един момент човек разбира, че каквото трябва вече го е написал. Често малкото е много 🙂 Снимах така, както го чувствам. Много разговори с хората, но избягвах да ги включвам в кадър. Привлича ме тази идея, но е отговорност и отдаване на уважение да предадеш начин на живот. Когато реша как да го направя, ще действам. Източни, а впоследствие Западни Родопи. Пролетта идва различно в зависимост от надморската височина и изложението на мястото спрямо слънцето, респективно северни и южни средиземноморски течения.
Един ден в самото начало на април първо се видях с няколко крави, ей тъй да получа одобрение. Първите две видно си казаха – поредния щракач… Третата обаче се спря, погледна ме мъдро и отсече – ще, ще !!!
По традиция пролетта настъпва най-рано в ниските хълмисти части на Източни Родопи
…
На много места това е живота. Бедност и скромност. Добронамерени и работливи хора. Конче, кравичка-две, няколко овце, спокоен живот изпълнен с работа и взаимопомощ
…
На отделни места човек се замисля. Всичко се руши, но и всичко се строи. Ако имаме задължение за безпрекословно изпълнение, то е да пазим природата доколкото ни е по силите. Все пак идните поколения могат да построят всичко отново, но нямам как да възстановят тежко увредена околна среда
…
Минутите в които слънчевите лъчи пробиват над хребета и огряват едно почти забравено кътче в сърцето на планината
…
Много любопитен момент е, когато овце, кончета и крави тръгват директно от къщите и се спускат да хрупат тревичка между овошките. Накрая сами се прибират, като по команда 🙂
Сгушена в пролетта
…
Постепенно природата облича цъфналите си одежди
Случайно зърнах тези къщурки съвсем в далечината. Нямах време да мисля за по-различни гледни точки, а миналото струи от тях. Ще остане задача за идната пролет и задължително посещение
Не исках да броя до 100 или 1000. Няколко увсицки също вършеха работа 🙂
Не е лесно да се намерят запазени къщи с каменни стени и тиклени покриви. Впечатляващо е колко хармонично се вписват в околната среда
…
Изгрев в село Безводно. Последен асфалтов пристан на цивилизацията. Зад мен, както и наляво и надясно започва обширен изключително див, приказен, но и тежък за ходене регион, осеян с изоставени махали, къщурки и мечки. Тоест, както при зимен Пирин, така и тук на приключение сам не се тръгва
Всяка пролет задължително се отбивам на това приказно място. Взаимодействието между природа, човек и работна дейност, водят до невероятно елегантна графика на терена. На друго място в България не съм виждал толкова хармонично съчетание между човешка дейност и природа
…
…
…
В златоградския район са едни от най-елегантните извивки на Родопите. Определено това е регион, които много си заслужава и ще наблегна на него 🙂
…
…
Огненото дихание на утрото
Фрагменти от типична родопска прагматична архитектура
…
Формите на терена диктуват и характера на обработваемите площи
Всяка пролет съм на това място и никога не е едно и също. Едни дръвчета тръгват, други гърмят от цвят, а трети преминават. Всеки път визията е различна и винаги хармонична
…
Има моменти, когато слънчевата светлина пада под определен ъгъл спрямо терена и фотоапарата със задапаратното устройство. Тогава ниския контраст и изразените светлосенки, водят до невероятна дълбочина и тоналности в кадъра. Нещо обикновено по залез е приказно по изгрев, респективно обратното. Огромното значение при работата със светлина. Разузнаването и ходенето по-рано на позиция винаги са от полза 🙂
…
…
…
Едно Смолянско селце, сгушено в планината
…
Дори при високо слънце, когато теренът е силно насечен, светлината е с изразени светлосенки и пронизващи лъчи. Дълбочината на кадъра по залез или изгрев с искрящи тонове е възможна и по пладне, но при подходящи обстоятелства
…
Казах си… това толкова известно място искам да го уловя с дискретно улично осветление. Хубавите неща се случват по здрач или на зазоряване, тоест в синия час. Наситен цвят и не прекалено тежък контраст. Задължително на място се ходи с предварение. Наблюдаваш процеса и кадър след кадър се стремиш да уловиш оптималния момент, който преминава неусетно
…
…
По изгрев, когато склонът пред теб се спуска тоновете са нежни и ефирни. Обратния процес го видяхме по-горе, тогава имаме изразени светлосенки и пронизващи лъчи 🙂
…
Малко родопска графика
Това място не мога да си го представя без кошерите 🙂
Пролетта си пожелах много слънце, за да се заиграя със светлината. Като резултат това се случи и почти не случих на мъгли. Както казват хората, няма пълно щастие, но не се оплаквам
Какво се случва при стръмен склон срещу теб, но без директна, а леко странична светлина. Пастелни тонове без дълбоки светлосенки, но с много наситени цветове и сияещи корони на дърветата
…
…
Това беше. Скоро идва пъстрата есен. Да сме здрави и спокойни, пък нека времето е с нас 🙂
Тевно ми е Тевно – разкошен зимен Пирин
Тевно езеро в Пирин е специално място в сърцето на планината. Обаче през зимата трябва да се изживее. През годините имах късмет и удоволствие да го споделя с невероятни хора и постепенно стана традиция. Да, водила ни е фотографията, но другите фактори – натоварване, анализ на терена, дори на моменти тревожност от избрана или не траектория. Това ни кара да се чувстваме живи и се помни. Едно забележително съчетание от натоварване и място за подслон, което зимата е без никакви допълнителни екстри, но на разкошно място. Вълшебно място, но за сериозни хора 🙂
Този февруари предложих на Тишо и Христо едно компактно ходене от Попина лъка и хижа Беговица с общо три нощувки, като те с кеф откликнаха на идеята. Атмосферните условия в уречения интервал не изглеждаха да бъдат от най-спокойните. Постоянно гледане на прогнози и обмисляне на фототехниката – какво да вземе и оставим. Напаснахме няколко дни в един интервал между два циклона, но дори тогава сайтовете не бяха на едно мнение. Видно беше, че скучно време няма да има, но поне деня на отиване и особено този на връщане се очертаваха по-стабилни. С Иван от Тевно бързо уточнихме организацията. С Христо бяхме напред с придвижването и на Попина лъка ни омъна дъжд с градушка. Изчакахме в купето на автомобила, звънкаме на Тишо, а той на магистралата към Перник. Дъжда намаля и почти спря, тръгваме, каквото ще да е. Разстоянието от Попина лъка до хижа Беговица не е голямо, но си има по-осезаем наклон с близо 600м. денивелация. Както предполагах, през втората половина от маршрута започнах да изпушвам. Физическата форма не е състояние на мисълта, а на физиология и биохимия на тялото. На Христо му спореше видимо по-добре темпото. На хижата стопанинът ни чакаше, кюмбето бумтеше, разхвърляхме мокри дрехи и си хапнахме. Горе долу там беше границата на новия сняг, но с удоволствие констатирахме, че почти няма такъв и през нощта едва ли ще вали повече. Хоп половин час след нас Тишо идва ухилен и щастлив, не човек, а машина. Кога успя този човек. Весел, готин, извънземен 🙂
На следващия ден, ставане в 06.00 и тръгване към 07.30 часа. Без бързане, чайче и филийки със сладко 🙂 Между другото през нощта сънувах, че с колега сме ограбили дузина банки, но ченгетата са ни надушили и са по петите ни 🙂 Интересно, какво ли ни очакваше?! Времето бързо се поразчупи и вятъра утихна. Затъване със снегоходки – около 5-10см., което беше в рамките на лукса, предвид прогнозите. Е да, но не и когато цяла зима не си се движил, мързелувал си и снимал родопски махали на метри от Шкодичката… Тишо беше машина и правеше леката съвсем комфортна пъртина, Христо след него, а аз с моето темпо – ще рече – давайте, давайте, ще ви настигна 🙂 В планината това не е опция и като резултат темпото на придвижване падна, което пък им позволи повече време да се повъртат и снимат 🙂
Единственото ключово място е слизането от Беговишкия превал. По-осезаемо затъване и като капак точно в долната част падна мъгла. Тишо предложи вариант по зимния подход, а на мен в главата ми беше линия през езерцата под Тевно, като предни години. Лавинна опасност видимо нямаше, но мисълта да си близко под Каменишката кукла при минимум видимост и ориентиране по ГПС не ме изпълваше с възторг. Слушаме Тишо. Тръгнахме по криволичеща траектория директно към Тевно, последния хълм, щурм. Батериите започнаха да ми се изтощават и бавно да зареждат, ходене, почивка, ходене, почивка. Досрамя ме и махнах на спътниците да продължават, така или иначе крайната цел е близо. В Един момент се загледах в Каменишката кукла, преминават едни мъгли. Оф, ако спра да снимам, после ще ме мързи да тръгна. Е, почивка 15 минути. Следващите четири кадъра са заснети в рамките на две минути, ако не и по-малко. В планината няма по-велико нещо от мъглата. Нещо обикновено за секунди става необикновено. Обикновен връх се преобразява в хищник. Разкошна зъбата пирамида. Дами и господа – връх К2, опс Каменишка кукла
Изпипана вертикална композиция с атрактивен преден план. Всъщност този ми стана любимия кадър от цялото приключение 🙂
Когато човек го мързи да продължи, често ражда или
…
На Тевно ни захлупи мъгла. Класика – пробиване на дупка в езерото, пълнене на вода и цепене на малко дърва. Дърва, които за престоя ни там така и не ползвахме, щото сме корави. Час преди залез се пръснахме на посоки. Нямах излишни сили за геройства и предпочетох мързела недалеч от заслона. В един момент нещата леко започнаха да се разчупват
Слънчевите лъчи пробиха за малко около връх Малка Каменица
Върха на баш Каменица осветен от последните лъчи
Мъглата се зачисти около Белемето. Идеята беше да сваля снегоходките за по-атрактивни следи от стъпки. Не ми се стори комфортна опцията да затъвам. Знаех, че от тази гледна точка, отдръпвайки се на 50-60 метра зад заслона композициите са атрактивни. Това се потвърди в началото на синия час. Невероятно място, магия, хармония
…
…
Вечерта оцених огромното предимство да си носиш котлонче, за което благодаря на спътниците. Винаги съм го подценявал това нещо, голяма грешка. През нощта обрахме одеялата и успяхме да се затоплим и без огън. Тишо беше със спален чувал – професионалист 🙂 На следващото утро, съгласно прогнозите деня беше мъглив и ветровит. Сондирахме наоколо. Тишо някъде около седлото под връх Валявишки чукар
Времето бързо започна да се разчупва и всички излязохме за постоянно навън. Страхотни водещи линии и преминаващи мъгли. Чисто фотографски подцених този половин час, но както и предполагах последва поредната силна вертикална композиция… отново с Каменишката кукла
Склоновете на връх Каменица – внимание хапя 🙂
Игра на светлината и вихрите в посока връх Момин двор
Неусетно в приказки и съзерцание на разкошния слънчев ден наближи време да се стягаме за залез. Цял ден мъглите запушваха и отпушваха котите на Валявишки чукар и Момин двор. Не исках да рискувам с тях, за да не се окажа в ситуация на трайна нулева видимост, когато най-не трябва. Седлото между двата върха на минути над заслона си го мислех от преди. Сигурен вариант, много под котите си, като имаш гледка и към Полежанското странично било. Христо също си хареса района, а Тишо излетя към Валявишки чукар. Тенденцията беше времето постепенно да се чисти, което не ми хареса.
Едни от последните мъгли, които облизваха връх Кралев двор. Епично
Минути по-късно, това е времето в планината. Христо излетя надолу към нещо, което си къта в гениалната главица
Облаците ниско над хоризонта порозовяха. Мъглите се движеха бързо и нямах време за губене. Върхове Газей и Малък Полежан
Газей с последните за тази част от планината слънчеви лъчи
Към Вихрен и Кутело ситуацията беше безнадежна. Плътна облачност, но от запад дойде нова порция облаци. Погледнах Тишо на върха, като облачността го скриваше и показваше. Евала Тише, ще показваш! 🙂
Христо ми послужи за хубав преден план 🙂
Долната му позиция беше къртач. С този разкрач влиза в историята 🙂 Един ден, като остареем… на такива кадри ще се радваме!
В разгара на фотографския процес и пурпурния свят
Великата белеметска пустиня – усещане за чистота и друг свят, който те удостоява с честта да се докоснеш до него!
Детайли от исполини. Малка Каменица с красивите си снежни стрехи и зъбатия ръб на Каменица
Отново Кралев двор в пурпурна окраска. Надявам се следващата зима да го изкача 🙂
Последни слънчеви лъчи и терен с визия на вкусен сладолед
…
Минутите след залез и специфичното сияние на небето. Върхове Момин двор и Джангал. Тук очаквах малко повече. Вероятно някъде настрани бих намерил по-силен и изразителен преден план, вероятно не, но това исках да го видя и се случи
Джангал
Последни нюанси от пурпурното небе
Исках един кадър от синия час, но да ми хареса. В един момент в точните минути се появи рехава мъгла, която премина през върховете и дори около мен. Омекоти светлината, като в същото време отрази обратно сиянието на вече залязлото слънце. Резултат ефирна комбинация от сини и пурпурно-червено-розови тоналности – кеф!!! 🙂
Това беше. Можехме много повече. Подценихме нощта, заради вятъра. Обаче това ще остане задачка за другия път! Имахме късмет с условията от фотографска гледна точка, но цената беше да приемем един риск и много точно да определим тези няколко дни. Разбира се най-важното беше извън фотографията, просто да го направим 🙂
Последва спокоен слънчев ден, слизане до автомобилите, хапване и прибиране. Радвам се, че изживяхме страхотни дни и че Христо и Тишо искрено се накефиха 🙂 Живот и здраве и на 100 години ще снимаме, но тези моменти са абсолютен топ – изпитваш физическата си пригодност и воля на епично място. Обещах си вече да не съм в толкова катастрофално физическо състояние, което да компенсирам с воля. Не става само с воля и опит, трябват тренировки.
… и така, до следващата зима. Предстои да сглобя нещо обемно от пролетни Родопи – дълга публикация и доста работа в един проект в който вложих много от себе си 🙂
