Ретроспекция на 2018г. Когато рутината вземе връх

Дойде ред на годишната публикация за 2018г. Искам да предупредя, че общия брой на снимките е 108 и се искат нерви, за да се разгледат до края 🙂 Именно поради тази причина ще наблегна на писаниците само в началото и най-вече края. Реално 2018-та фотографски няма с какво да я запомня. Хубавите неща бяха встрани от фотографията !!! Всъщност това ми беше най-успешната година, като преследване на идеи и уловени моменти. Мислех си, че ще засенча 2015-та, е не се случи. 2015-та имах незабравими моменти с изключителни хора, и спомени с яко бъхтене и замръкване по нощите в дивотията. Тази година всичко беше контролирано, дали защото остарявам и помъдрявам/за второто едва ли/, но нямаше нищо рисковано 🙂 По-горе написах нещо за рутината. В случая с времето си изградих навик или просто опит, определени неща да ги правя стъпка по стъпка, като автоматизирах това усещане. Хубавото е, че всички тези заучени неща несъмнено помагат, но лошото е че водят до скука. Скука, защото тръпката изчезва, а хубавите моменти са именно в неизвестността. За повече разсъждения, погледнете края на ретроспекцията !!!!! Та така, да не се отплесвам 🙂 По разбираеми причини няма как да обърна обстойно внимание на всеки от кадрите и ще бъде “по изречение на снимка”. Процедурата е ясна – идва свободно време/когато наистина е свободно/, гледам прогнозите за времето и си избирам дестинация, която по ред причини трябва да е достъпна. Да се захващаме:

Януари месец. Студ, северен вятър и снеговалеж. Бърз преглед на камерите за видеонаблюдение в НП “Централен Балкан”. Да, предпоставките бяха налице. О, Шипка… в търсене на кристален мъглив свят с бонус виелици. Гледките бяха убийствени, заскрежаването на челната леща на обектива също. Съвет: Никога, ама никога не дъхвайте върху предната леща на обективите. Влагата автоматично се заскрежава като лепило и после няма чистене!

Идеята беше, дървото да е още един впечатляващ акцент в кадъра. Вместо това като по-тъмен и заплашително наклонен обект, то “нападаше” изящният паметник… не това беше целта, но пък стана интересно

С приближаване на изгрева дойде и наситената синя светлина. Лампата в източната част на паметника придаваше тайнственост и напрежение едновременно, сякаш нещо предстои/битка, невидима заплаха/ и държи човек нащрек!

…

Седмица по-късно, след едно 24 часово дежурство реших да намина набързо през Кобилини стени във Врачански Балкан. Ще рече 24 часа бачкане в Асеновград, прибираш се в Пловдив, палиш автомобила, отиваш до Хижа Пършевица във Врачански Балкан, след което затъваш един час, час и нещо със снегоходки, за да хванеш дивото по залез, че и след това. Впоследствие по тъмно обратната процедура, та до Пловдив, където на две кафета и още толкова енергийни напитки си като зомби, но пък щастлив 🙂 Това място никога няма да ми омръзне. Има нещо силно въздействащо при определени форми на релефа, извитите тип “подкова” са именно такива.

Както и при Белоградчишките скали, Кобилините си искат мъгла, поне мъничко, за да имат наистина силно въздействие

Януари отново наминах към удобните дестинации в НП “Централен Балкан”. След силен северен вятър, горите около връх Свети Никола/Шипка/ се оказаха много атрактивни

…

Ей така става, когато насочиш ултраширокоъгълен обектив почти вертикално от нивото на земната повърхност. Вертикална панорама от два хоризонтални кадъра

Доразвих още малко мъгливата идея с района около монумента на върха. Мъглата омекотява формите и придава тайнственост.

…

Края на месец януари с Вили и Стаси изкарахме един страхотен уикенд в сърцето на Родопа планина. Едно прекрасно село се събужда от сън 🙂

…

Същият ден не исках да пропускам свежия сняг и се отбих до село Широка лъка, което няма нужда от реклама. Имам чувството, че тук е сърцето на България! Всъщност този тип снимки, а именно светлини на населени места по здрач или зазоряване са ми малко като специалитет 🙂

Какво е това… Февруари и Врачански Балкан баце, па там. По-точно поглед от склоновете на първенеца връх Бегличка могила към билото на връх Пършевица. Една зимна пустиня и тук таме пустиняци със стативи. Тук искам да вметна нещо. Когато ходите към Кобилини стени при силен вятър и сняг си носете ГПС. Ако нямате готов трак на отиване, задължително си направете. Ако на връщане ви гепне гъста мъгла, идея си нямате как може да се затриете, не на шега…

Хайде отново в село Широка лъка. Спах една нощ в автомобила, за да ми напудри няколко сантиметра сняг и този кадър на сутринта. Болна тема ми е това селце. Имам някаква откачена амбиция да го снимам… но Родопа планина толкова трудно задържа сняг

… и отново къде… Врачански Балкаааан. Ей хора, тука ми се мамата. Беше края на февруари и стуууд с безобразно затъване до коляно със снегоходки. На косъм щях да пропусна всичко, а маската на лицето ми замръзна със същата форма, като мутрата. Славната “подкова” в рид Кобилини стени се бушува

Тук си казах, че няма да гоня синята светлина, защото дори главата на статива замръзна, освен вкочанените ръкавици…

За изпроводяк хубавата виелица…

На следващия ден с Георги Динов се поразходихме по хребета над ски пистата. Минутка преди да се скрие луната… като ми се пласира над тези простори към Пършевишкото било 🙂

Същия ден, Врачанският Балкан беше отрупан със сняг, много сняг. Бягахме и затъвахме до кръста като деца 🙂

Март месец. Хайййде към резерват Парангалица в Рила. От входа на хижа Македония, тематични снимки стават и от съвсем мързеливи позиции

Под Голям Мечи връх всеки се спасява поединично

Преди изгрев и едно дежурно изкачване до хребета на Голям Мечи връх над хижа Македония. Два кадъра, преди мъглата да каже… бате, стига ти толкова 🙂

…

Март месец в хода на непринуден разговор получих оферта от Краси Елинов за преспиване на връх Полежан в Пирин… ама така под звездите, тоест наистина така само в спални чували. Благодаря на Адаша и Иво за техническата поддръжка и споделените моменти. За Краси каквото и да кажа ще е малко, някак спокоен и знае точно какво прави. Всъщност това е тайната нещата да се случват – да си спокоен, да знаеш точно какво правиш и да го правиш както трябва… звучи простичко, но никак не е лесно! Евала Адаш, много си голям 🙂

Искрящата светлина след залез и поглед към другият колос в региона връх Каменица

Мога спокойно да кажа, че това е една от най-емблематичните планински гледки в България!

На сутринта Вихрен и Кутело подсещат кой е… The Boss. При тази гледка на човек му се похапва нещо за десерт. Толкова е някак пухкаво сладникаво… хора носете си сладки неща, може и сладки хора хихи 🙂

При високо слънце Ч/Б често стои добре, а специално при връх Джангал и околията всичко е добре

За четвърти път наминах във Врачански Балкан в компанията на Асен и Илиян. Накефихме се на много сняг и чудни гледки, а съдбата реши да не ни подари вълшебен кадър. Ще е за друг път 🙂

Проход Вратцата по здрач. От другата страна град Враца осветява ниската облачност

…

Мъгливи хребети

…

Ние се кефим, а някои се борят…

И ей така, като ти се откриеee… и почваш да бегаш, псуваш и сменяваш карти памет 🙂

Април, първа пролет. В Родопа планина животът настъпва с пълна сила. В любимото ми селце всичко цъфти

Редуват се зелени полянки и цъфнали в бяло и жълто дръвчета

Чудесата се случват в контра светлина, тогава всичко се насища и искри!

…

Едни работят с фотоапарат, а други на къра 🙂

…

Махала след махала, всичко е приказно

Лъчите на слънцето и утринните мъгли си флиртуват

…

Без села Гела и Стикъл не бива 🙂

…

В обятията на връх Орфей. Да, тук е сърцето на Родопа планина

Май месец. Луната гали язовир Студен кладенец. На това място с Вили дойдохме за пръв път, като Маринка ни го показа. Тук има нещо особено, още не мога да го обясня. вероятно ще е в публикацията за 2019г. 🙂

… а мъглата язовир Широка поляна

Гали, гали и аааха да се запали

…

Над язовир Батак се редуват мъгли и слънчеви лъчи

Екопътека “Каньонът на водопадите” в близост до град Смолян. Уви, твърде неразчистена, но пък водата от време на време иска да си играе

Скален мост “Шапран дупка” в близост до село Белица. Родопа планина. Ниската гледна точка се оказа по-доброто решение

Параклис “Възнесение Господне” в близост до село Борово. В астрономическия час след залез намерих преден план, а останалото свърши челника и град Лъки, осветявайки небето във височина

Юни месец. Това ми е единият от двата кадъра фаворити през годината. Изгрев в Рила планина над езеро Близнака. Отдавна си го мечтаех и планирах точно от това място. Отделно от това най-накрая се видях за повече със Светли Георгиев. Предният ден прецених гледната точка и композиция, а на сутринта всичко стана перфектно 🙂 Така я разбирам фотографията, но си трябва късмет с времето, а това е трудно нещо

Ихааааа… някъде в среден Пирин с Вили си намерихме водопадче

Това е лавандула… да, онова клишираното 🙂 Но пък какъв шукаритетен залез барнахме, а комарите ни барнаха и те

…

Водопад Варовитец до град Етрополе. Мне, не беше това момента. Нагазих с ботушите и станах вир вода… ама пък си беше кеф

Юли месец. Лятото ха, този път снимах. Първата от няколкото палатки на Муратово езеро в Пирин. Не измислих нищо ново, то и не желаех, но пък стана стилно

А това периодично правех след работа. Налазвах северните склонове на Родопите. Там един камик, направо да му домилее на човек, как мяза на Белоградчишкия

…

Когато си на точното място и в точния момент

Август месец. Муратово, отново. Един достъпен начин да се накефиш на Пирин. Дано не стане масов, ама както му правим реклама, ще стане…

…

…

Септември месец. Пак на онзи камик в северни Родопки. Залезът догаря и освобождава място на нощта

Бърза забежка до язовир Широка поляна и неочакван пъстър изгрев…

Октомври месец. Есента пристъпваше по един разкошен начин, но пък накрая избърза неочаквано. С Нончо ударихме мощна греда по екопътека Стара река. Тоест прекрасна разходка, но си трябва мъгла

Упражнението от пролетта се повтори с Родопските махали. Там някак всичко е толкова лежерно и приятно, времето тече плавно и нищо не изисква усилия, само се наслаждаваш и попиваш

Наредени са като мозайка, накъдето и да се обърнеш махалички 🙂

Харесах си една от тях и я разработих с няколко кадъра по изгрев

…

…

Най-накрая улових Ситовският водопад в Родопите…. в баш есенна премяна! Изключително стилен 🙂

…

Уви, не навсякъде есента беше атрактивна и получих няколко урока, но това е… проба и грешка 🙂

Силната светлина в контражур придава една мистерия, съчетана с топлота и нежност

Ето, имам кадър с животни, това са тичащи уфси в село Гела. Идилията е потресаваща!!!

Едно от Смолянските езера, тоест най-удобното, непосредствено до пътя над град Смолян в посока Девин. Есента около град Смолян беше много красива

Привечер от екопътека Невястата. Град Смолян осветява нощта

С Вили си намерихме язовирче с атрактивни отражения

Мъглите дойдоха, уви късно…

На дяволския мост в близост до град Ардино отидох с едни намерения, като нищо не ми хареса достатъчно. Знаех, че ще светне, но очаквах гадна история. Прибрах такъмите в автомобила и като грейна… газ наобратно. На много хора не им харесва осветлението, но пък за мен е атрактивно

Прибрах се във Видин, което съчетах с Белоградчишките скали. Есента уви не беше добра в региона, суха и без цвят. С гот компания уловихме страхотни мигове, но беше бледо подобие на тази от 2017-та

…

…

…

…

…

Това ми е вторият любим кадър за годината. Тотално неочакван. Всичко беше преминало и светлината проби. Честно да си кажа, съжалявам, че може би подведох Найден и той по-рано си прибра статива. Всъщност това е и много ценен урок, а именно, че не цветовете, а светлината прави кадъра… и просто не се бърза !!!

Ноември месец. Асеновата крепост над град Асеновград. И като проби един лъч… ан тъй, гепнах поне един кадър от това “толкова недостъпно” за мен място. Трябва да направя проверка по ЗЧОД на охраната, че май само спят нощно време

И отново дойде зимата… и отново Шипка, ей тъй профилактично. Всъщност колкото пъти човек отиде но това място, толкова пъти силно си заслужава, неоспоримо

Големият руски паметник на зазоряване

В горите между Шипка и Бузлуджа витае едно особено зимно очарование

Село Широка лъка. Отдавна исках да направя кадър по здрач светлина със светещи къщурки… и се получи 🙂

Вдясно в посока село Стикъл, небето гори “подпалено” от град Смолян и курорт Пампорово

Декември месец. Мъглата се оттегля от град Белоградчик и село Дъбравка. 03.12.2018г. около 17.40 часа… точно 13 години след като едва не загинах с автомобил съвсем близо до това място

Няколко кадъра от Бузлуджа и Шипка, които просто показват, че яко съм се омързеливил и гледам да не се отдалечавам много от автомобила…

…

…

…

…

Село Лясково над град Асеновград. Едно достъпно и красиво място

…

С Вили и Стаси си направихме страхотна разходка до хижа Мальовица, а лунната нощ ни разкри снежна приказка 🙂

Годината започна на Шипка и завърши на Бузлуджа. Всъщност 2019-та започна също на Бузлуджа, но да видим къде ще завърши 🙂

Ами всъщност това беше. Една може би скучна хронология, но пък зад кадър винаги е много по-интересно 🙂 Сега и малко разсъждения:
Много съм мислил, какво ми липсва във фотографията и защо все нещо го няма? Един казва да си разчупя стила. Това е вярно, защото снимам консервативно с предварително набелязани идеи и цели. Обаче не ми пука, защото фотографирам това, което ми харесва, а не което ще се хареса на друг човек или общност. Втори казва да спра за известно време и нещата ще се наредят. Това също е така, но… проблемът не е във фотографията, а нещо встрани. С времето стигнах до един извод: Когато много искаш нещо, но нямаш контрол върху него, то това води до разочарование. Хоби с амбиции и разочарования не е опция, защото освен теб директно или индиректно натоварваш и други хора. В случая с пейзажната фотография не съм от хората, които държат на “история зад кадър”. Аз съм от тези, които искат да уловят изяществото на времето, като атмосферни условия. Тоест последната дума не е моя и горя в нещо, което не мога да контролирам… нещо, добре познато на всички запалени фотографи в този жанр. Всъщност стигнах до един етап в който или трябва да спра, или да потърся изява на различно ниво. Първото няма да стане, защото ми е зададено като заводски настройки и няма мърдане. Относно второто… честно да си кажа, съм отвратен от много обстоятелства свързани с фотографските среди, като както съм писал и преди, те са предимно изкуствен, фалшив свят. Пейзажната фотография е самотно занимание, като всеки опит за напасване на идеи и поведение води до загуба на идентичност. Та, какво ми липсва? 🙂 Да, много близко е до снимките, но няма отношение към тях. Това е чистото ходене, дългите преходи, търсенето на неизвестното. Спомените не се формират от лъскави снимки или такива с история зад кадър, а от реални контакти с хора без задна мисъл, от неизвестното, неочакваното и да не те е страх от него. Да отидеш да снимаш едно място, което е снимано от 7484898574 човека преди теб, ама ти си на 20 см. вляво и имаш облаче с формата на див планински нерез, хм голям праз. Да експлоатираш до безобразие определена идея… хм, големи яйца. Да откриеш нещо, но да прекалиш с него… нема що. Хора и един последен съвет: Никога не горете във фотографията, освен ако не печелите пари или награди от това, просто защото от пейзажни снимки спомени няма. Тази енергия ще ви трябва за хората около и до Вас, както и за нещо смислено със спомени за цял живот, като примерно преход Ком-Емине… и още ходене, катерене, изреваванье и ако може на 100 да се чувстваме като на 25 🙂

Живи и здрави, 2019-та ще избуша кочината !!!

Когато фотографията срещне мечтите !

Който се е запалил по пейзажната фотография знае, че е до живот. Разбира се в това няма нищо лошо, освен, че от време на време може да досади, а и ядоса хора около себе си. Вчера се замислих, от толкова кадри които съм направил, кои са най-стойностните за мен ?! Набързо отделих дузина от тях. Както предполагах, зад тях има не само история, но и определен човек, който ме е вдъхновил и насърчил да изживея тези моменти. Та, избрах си 4 снимки, които са преди всичко емоция, вдъхновение и сбъднати мечти. До три от тях стигнах благодарение на определени хора, забележителни при това, и неслучайни, мамка му !!! Четвъртата ме заведе при човека и предопредели пътят ми занапред. Определено съм атеист, но вярвам, че има съдба 🙂

1.

Безусловно най-емоционалният за мен момент !!! Един ден през м. март 2013 година си седя вкъщи ууу Видин, а ми се снима, та се не трае. Сняг тц, преминава, а зелено още няма. Пиша си с Галето Велева-algaivel и си говорим за какво друго освен… скали. Та умното Гале ме нахока да се махам натам… та хайде натам. Палатка до мястото, а следващата утрин беше най-запомнящият се изгрев, който съм наблюдавал. Винаги съм знаел, че човек трябва да си изгради нещо като основа, където му е душата. За мен това са Белоградчишките скали… каквото и друго да снимам няма да е същото, защото едно е да обикаляш, а друго да се отдадеш на определено място. Мечтаех за река от мъгла. Случи се, а от тогава Галето каквото и да каже е права и невероятно мъдра !!! 🙂

2.

02.08.2011г. Бях тръгнал за заслон Кончето натоварен с….. литра вода, храна и други глупости. Разбира се исках да премина през Вихрен и горе на върха бях изпушил. Метнах раницата и всичко потъна в мъгла. Мислих си какво да направя и като начало направих най-важното – честитих рождения ден на Стефан Румънецов – Стражара. Почти се бях отказал да продължа, заради времето а и пустото тегло/сега вече знам какво да не нося, ама тогава носех…/. Разбира се от другата страна на линията получих мощно подгряване и доза адреналин да продължа. По залез на връх Бански суходол за пръв път видях на живо природното явление – Брокенски призрак. Сам с лекия полъх на вятъра, а отпред една от най-емблематичните гледки в България – карстов ръб Кончето, Кутело и Вихрен 🙂 Стефчо много си голям, велик планинар и гордост за Монтана баце !!! Ама чети, че тоя отдолу е по-откачен от теб…

3.

Март 2011г. и първото ми зимно съприкосновение с Пирин. Едно иглу над заслон Тевно езеро, а отвън хотел с милиони звезди 🙂 Ако не беше Ицо – bairi100… нищо от това нямаше да се случи. Човек с такава психика, непукизъм и нестандартно чувство за хумор не съм виждал през живота си ! Та Ицо тогава ми рече… Краси ти не знаеш баш да снимаш, нещо там правиш, но виждам че имаш желание, та ще ти покажа 🙂 Разбира се го повтори няколко пъти, и макар че още не съм се научил да снимам и си то казвам откровено, то научих от него един по-важен и ценен урок, но ще го запазя за себе си 🙂

4.

16.08.2015г. По залез на Муратова порта в Пирин планина. На връх рождения си ден изпратих един впечатляващ залез в любимата планина/след това изпратих и една впечатляваща буря в палатката на Горно Гергийско езеро, ама да не се отплесвам/. Защо е специален за мен ?! При предишните три снимки хора ме вдъхновиха, но при този природата ме заведе до вдъхновението Вили 🙂

Разбира се има и много други забележителни хора. Един ми каза: “Краси пиши”, друг: “Във фотографията няма правила”, трети: “Пустиняк дай да намерим камика на Тишето…”,  а Тишето си прави селфита…

Моята 2017г. зад обектива

Не бих казал, че годината беше от интересните във фотографско отношение, но все пак станаха снимки. Ще карам до изпитаната рецепта – на снимка по изречение, не за друго, а защото на никой няма да му се чете :-)))

Януари беше студен, мрачен и сравнително снежен. Не пропуснах възможността да отбележа крайдунавския парк на град Видин с ледохода на река Дунав

Замръзнал свят

Когато дефекта ражда ефект – геометричните изкривявания на обектива всъщност придават едно ефирно-приказно въздействие 🙂

Бързо преди да са го огазили

След работа, за да не губя време директно с униформата на реката и накрая поставяне на котки върху кубинките на замръзналата повърхност – ей това са спомени 🙂

А леда не на майтап скърцаше отдолу

Зимата и Белоградчишките скали. Е, това е болна тема, така и нямам достатъчно зимни снимки от мястото, защото уви по време на този сезон просто трябва да живееш у Град. С малко късмет и доста напъване успях да уловя няколко кадъра, ей така да не е без ич…

…

…

Етрополски водопад “Варовитец”. Въртях, суках и накрая просто разбрах, че най-атрактивно щеше да е с човек в кадъра. Освен мен друг човек нямаше, та си нагласих статива да ме снима и се надявах да не стана на решето 🙂

Село Широка лъка в Родопа планина – любимо място

Февруари – дойде време за истинската “работа”. Пирин планина е философия. Отиваш за да снимаш но всъщност знаеш, че разчиташ планината да те допусне, искаш да усетиш магията и да се върнеш здрав… а наистина снимки каквито станат

Вятърът в Белемето има нещо да ни каже

След залез и неоновите светлини на здрача

Преди изгрев на Момин двор с гледка към Джангала и Главното Полежанско било. Искам отново и отново да изживявам такива моменти, пък дори и да не снимам

Слънцето залязва зад Мозговишкия рид, докато в приземния слой ветреца бръсне ли бръсне

Има ги и тези моменти – безветрие и само съзерцаваш един кристален свят

От лява Краледворска порта към Демиркапийски чукар и Сиврия. Долу групата чака последния – тоест аз, да се пусне по гъз… което и стана 🙂

Февруари в Централен балкан. Признавам си без бой, че Стара планина не ми е предпочитано място и обикновено я свързвам само с водопади. Но, когато си трябва си трябва. Хижа Добрила ни посрещна с интересен залез

Оградната линия явно беше дала фира под натиска на стихийте

Очаквах хубавата гледка на връх Амбарица в посока Купените, Кръстците и Ботев. Е, в обратна посока към Юмрука и Вежен ми беше по-интересно

След Пирин и Балкана последва забежка и в Рила. На Голям Мечи връх всичко е спокойно /само дето преди това ми излезе душата/

…

Поспах си сам на хижата и преди изгрев хайде отново нагоре. Хруп, хруп, хруп със снегоходките – обичам го това място

…

Долу на хижата вършеят ветрове

Хижа Македония

Винаги скъм искал да направя драматични кадри на връх Шипка. Март месец, студен ден и силен вятър – идеалната комбинация

…

Белоградчишката пролет наближаваше. Този скален отвор периодично си го проверявам с ролетката :-))))))))))))))

Края на месец март и зеленото вече е тръгнало

…

Април започна динамично и буреносно

Определено любимият ми кадър за годината. Може и да не е най-добрият, но всеки, който гони светкавици знае колко тегава и пипкава работа е, и… колко повторения и късмет трябват за нещо иначе уж лесно 🙂

Ветровито утро с акварелни облаци. Е, май синьото идва повече, но пък то и си беше кич 🙂

Когато минути преди залез небето реши леко да се отпуши…

…. и светлината да порисува

Боров камък. Офффф, е това е – обиколих я отвсякъде тази скала и така и не направих кадрите които исках. Като резултат – възможно най-тривиалния изглед. Няма да й се размине !!!!!!

Тази скала пък си я знам от години, ама най-накрая й дойде реда

Въпросната позиция пък не ми е от любимите заради един гладък участък в основата, който просто мразя. Тези клинове също не са ми от любимите, но момента не беше за изпускане

Римското кале над Белоградчик

Пролетните водопади ги отбелязах скромно. Само зад Ланжин скок не бях снимал – е, и това стана с резултат първата реанимация на Канона :-)))))))

Пред Ланжин гледката е стандартна

Мъглата настъпва и отстъпва, а ти дебнеш, дебнеш…

На Дуршин скок все нещо не ми достига и все нещо не ми харесва. Кой знае, вероятно през 2018-та ще открият какво и защо става така с красивия водопад 🙂

Елегантния пад на водопад Момин скок по екопътека Негованка в Еменския каньон

Зараповски водопад

Фрагмент от Крушунските водопади

Бърза забежка по пладне в северозапада. Лошушански манастир

Дойде ред и за пролетта в Родопите. Източни Родопи тръгнаха рано

Над река Арда е друг свят.

Караш, оглеждаш и хоп – интересно място, наистина интересно 🙂

Страхотни извивки на терена

Нетипична за България пластика на терена /хич не се оплаквам/

Първа пролет, време е за работа. Вятърът разнася плодородната пръст във всички посоки

…

Призори по първи петли

Има места на които се връщаш отново и отново само заради гледката 🙂

След дъжд на параклис “Възнесение Господне” край село Борово. Да, по залез след буря е най-красиво

Мъглите рисуват

След залез оживява един друг свят

Класика около село Гела – много красота и джипове. Както се казва – хубавите ябълки, джиповете ги яли

Вече сме на вълна лято. Е, това лято си беше пълна греда за снимки, не че има значение, защото пък си имаше страхотни спомени. Ааа, на това му се вика лавандула :-)))))))))))))))))))

На Жабешкото езеро всичко е спокойно. Има малко попови лъжички, все още няма лифт и ще си разпъваме палатките където искаме !!!

Вили ме заведе на чудно място в Родопите 🙂

С тази снимка почти избегнах пълния резил да нямам снимка от Врачански балкан и Искърското дефиле. Е, честито… това ми е единствената снимка от района през 2017г.

Наближаваше момента в който трябваше да се разделя с град Видин. Разбира се не е тайна, че аз нямам сантимент към географските особености около града и не ми пука нито за реката, нито за крепостта, еле па ептен за града. Единствено ме интересуват хората на които държа 🙂

Средновековна крепост “Баба Вида” е единствената изцяло запазена крепост в България. Отдаде ми се възможност с цената на яко бомбардиране от комари да я заснема след залез

…

…

09.09.2017г. в 18.00 часа седя на дивана и се почешвам по канчето във Видин. Дум, трес, прас… гръмотевициИиИиИи. За 2-3 минути вече тичах по стъпалата надолу с някакви дрехи  и раница на гръб. Времето беше аха аха да не ми стигне, което рефлектира и при скоростта на придвижване към Белоградчик. Бързо до най-достъпното място, като с качването представлението започна. Незабравим залез, че дори и малка дъга си имаше ей така за разкош

…

…

…

Есента наближава и по река Дунав се опитват да пълзят мъглички

На лодката явно не й пука за мъглички, а си иска рибаря

В другата част на родината на язовир Голям беглик мъгли има в изобилие

Една вечер отидох за да осветя червената църква “Света Богородица” край град Перущица с фаровете на Шкодичката… колко просто и занимателно мероприятие 🙂

Есента в Родопите настъпва, скърца скреж, палят се кюмбета

Мъгли се носят на воля

Оооо Тетевен или просто малките Балкански Родопки 🙂

…

…

…

Утро над град Смолян

Утро над град Неделино

Подранихме на Ситовския водопад, но въпреки това есента беше започнала. Живот и здраве ще уцеля баш есента 2018-та, ако не друго вече ми е на прага 🙂

Да гледаш и релаксираш

Е, това беше изненадата на годината. Не очаквах, че ще има каквато и да е есен на Белоградчишките скали… и като взе, че избухна почти в средата на ноември ?! Имах ограничено време и се радвам, че взех правилните решения да заложа на сигурното, отколкото да ударя няколко греди 🙂

Призори автомобилите “рисуват”

…

Отдавна не се бях качвал на Калето и го направих със страхотната компания на Георги Динов. Е, дължа му една снимка, той знае коя, не съм я забравил 🙂

…

Площадката пред ресторант Мислен камък. Там е велико, просто няма друго място на което по толкова мързелив начин да направиш хубави снимки :-))))))))

…

…

…

Асеновата крепост в близост до град Асеновград. Каквото и да си говорим тук и в съответната посока ще има развитие идните години 🙂

В Рила планина зимата настъпва със замах. На Мальовица всичко е муцка

Бунгалцата пред хижа Мальовица също са муцка

Един страхотен улей

Аха аха като Доломитите :-)))

В село Широка лъка приказките оживяват

…

Транс-Родопската магистрала 🙂

Понякога просто спираш по пътя, качваш се на веранда с пресен сняг и гледаш

30.12.2017г. – привечер около Пампорово

Измина и тази година. Можеше да бъде и по-добра, можеше и по-зле. Важното беше, че се натутках и направих една важна крачка да стана славен Пловдивчанин за което благодаря на Вили… е все пак жените трябва да ни ръгат в ребрата от време на време 🙂

За идната година да си пожелаем най-вече здраве и активни разходки, защото истината е в движението – нито ще направим най-добрите, нито най-лошите снимки !!!

Густо майна 🙂

 

 

2016 – стар стил с ново вдъхновение

Е, не обичам да пиша но е задължително човек да се стегне за нещата които го правят щастлив. Ама ей така да се напъне от душа и сърце и израпа една годишна равносметка, пък каквото стане.

Януари започна със сняг в Белоградчик. От онези дни, когато ти се иде да пиеш чай в ресторант Мислен камък, а времето става единствено за определен тип кадри… е те такива те

Връх Тодорини кукли ни чакаше с бурен и топъл вятър. Млад дихател инженер тичаше напред, дъртите тъпчем отзад и така. Всъщност за Комовете и този връх трябва да напиша отделна публикация, що вятър, студ и псуване са отнесли през годините…

У Врачанския нещата са 50/50, тама има, тука нема снеггг, обаче едно нещо винаги го има – вятъра, а специално за този кадър почти се бях качил на статива и душмански натисках

Отново Врачанския с Враца, поглед от ниското, Лас Вегас пасти и песък да рупа

Този ми е от любимите за годината. Времето е същото като при първия кадър. Охаааа обаче истината беше достигането до това място, ей за такива моменти си трябва видео и гоу-про камерка :-)))

Февруари в Пирин и заслон Спано поле. Изключително неприятно топло време и сняг, който се втечнява под краката – ужас. Хм, там нещо се обърка, компания от невероятни хора, но нещо в мен буквално умря, още не мога да си го обясня напълно… това е моята планина но не и моето място

Хоп от Пирин в Рила и връх Мальовица на лунна светлина. Нещо ново витае във въздуха, приказките оживяват

Малко по на изток сме над нещата. Нощ на връх Мусала, над всичката тъпотия в низините

Рано сутрин от най-високата точка на балканите. Не знам как са се чувствали пичовете в палатката през нощта, но и няма значение, всичко живо беше наизлязло и снимаше доколкото може. Да отбележа в далечината планината на Боговете – Пирин

Един от палаткаджиите, и той снима… без статив, карай може пък да е пуснал светкавицата :-)))

След залез от Голям Мечи връх в Югозападна Рила планина. В далечината хребета на северозападна Рила с Мальовишкия дял. Всъщност има нещо невероятно в това да останеш сам на върха, когато другите са слезли долу в хижата. Реално това са моментите, които се помнят и в който се чувстваш истински жив

В обратна посока Малък Мечи връх и веригата на северен Пирин с осветените ски писти на Тодорин връх, а долу хижа Македония. А сега се върнете на коментара ми от предната снимка за моментите 🙂

Нов ден нов късмет с огнено зазоряване от хребета на Големия мечо

Минутки по-късно

Обратно в северозапада и дежурна забежка към Копренската екопътека

Във Враца реших да изпробвам цветовата гама на фаровете на Шкодичката. Поставям статива с фотоапарата, паля, чертая следи и се връщам да го изключа. Опасност да го гепи някой няма, “нормалните” северозападни бозайници и други примати вече ядат и пият било в хижата при Жени, било на други места

Белоградчишка нощ с аромат на цъфнали овошки. Пролетта настъпва

Безспорно любимият ми кадър за годината. Предвидих бурята още във Видин. В дупето влезе много вода, святка а аз държа два метални статива да не ги разклати вятъра, точната позиция, кеф, ей така я разбирам фотографията

На следващия ден нова порция блескавици над крепостта Баба Вида

Пролетни мъгли флиртуват с Белоградчишките скали

На водопад Ланжин скок винаги е красиво, ама туристически говеда тъпкат и кинат левурдите, ей гледайте да не ви видя…

…

Май месец на Белоградчишките скали, класика 🙂

Един войн “Корабът” изпраща последните слънчеви лъчи

Златно утро на язовир Широка поляна

Мъглите рисуват приказки

Един дънер се излежава на припек

Огледален свят

Дяволският мост и река Арда крият свойте тайни

Язовир Студен кладенец и спомен за прииждаща буря с електрическо свистене… ъъъъ не го пожелавам на никой /не гледката де/ :-)))

Ситовският водопад в Родопа планина, клише не клише си е красив

Лавандула в Калоферско. Макар че за пръв път видях лавандула на живо, погледът ми беше перманентно вдясно към масива на Триглав. Ливадната фотография я оставям на други

…

Да си дойдем на думата. Връх Тодорка се оглежда във водите на Муратово езеро в Пирин планина

Муратово освен леснодостъпно, явно е и езерото с най-елегантните отражения

Какво му трябва повече на човек от палатка на езеро Сълзата и изгрев от Езерния връх в Рила планина

Отговор – трябва му палатка в Пирин планина и нощ под звездите в Бъндеришкия циркус

Муратов, Хвойнати, Вихрен и Кутело са на същото мнение

А това е една средновековна крепост в град Видин, а комарите и жегата ме караха да плача за Пирин

Не за дълго, палатки във Валявишкия циркус и няколко часа Пиринска нощ… без жега и без комаре, пффф бацета друго си е да знаете

16.08.2016 – залез на Тевно езеро, незабравимо

Пирински дизайн

Джангала си е дивак, почервенял и озъбен до степен, че дори водите на Попово езеро бягат от него

Синаница пък е красавица, а водите на едноименното езеро флиртуват с нея

От върха залезите са един път, слизането по тъмно също

Някъде бях чел, че планинарят може да отиде на море но не вижда смисъл в това. Е знаех си, че не съм планинар а пуст фотограф, ми да де цяла БГ го снима пустия Ахтополски фар !!! Най-накрая се сетих, че имам и EF 1.8/85

Вече е есен, а планината е Родопа, където зад всеки завой има магия и приказка

Октомври октомври, но утрините вече са и заскрежени, иде студдд 🙂

Родопска махаличка се събужда за новия ден

Екопътека “Каньон на водопадите” в близост до град Смолян. Много тайнствено и красиво място, уви и занемарено от фотографска гледна точка

Самият град Смолян май е разположен в рая

Има нещо вярно

Тетевен и околностите също са в рая, някъде зад мен баба Гицка от село Бабинци утвърдително клати глава

Западна Стара планина. Водопад Ланжин скок се е барнал в кичозни краски и печели приза – най-секси водопад в БГ

…

Съседът Дуршин скок не му отстъпва много

…

В Белоградчишко есента по подобие на пролетта удари на камък, това не беше годината на скалите

…

…

Утро в село Орцево. Поглед от северозападни Родопки към Пирин планина, или как една мечтичка се сбъдва

Язовир Широка поляна. Онзи дънер вече не се препича, студено му е и драпе към сушата в опит да политне след щъркелите някъде на юг

Декемврийско утро в Природен парк Врачански балкан

От Замбина могила към Искри връх и Марков камък, под мъглата Врачани са още махмурлии

Пловдив, един красив и специален град

Град от който за по-малко от два часа стигаш до това място, за да посрещнеш изгрев с любим човек

31.12.2016 – Врачанската гора ми казва да бързам за Пловдив, има защо !!!

Та така, това беше. Не беше силна година, не беше и слаба, абе всъщност какво значение има. Както казва бащата на малкото момченце… “Виж тати, този чичко като си няма фотоапарат рисува”… та да се радваме, че си имаме фотоапарати, иначе да сме станали художници /батко Иванчо не се сърди/ :-)))

А сега нарочно оставям най-важния текст и снимка за накрая:

Най-хубавото нещо, което фотографията дава на човек е запознанството с други хора със сходни интереси, виждания, дух и философия. Чувствата и емоциите не са за годишни анализи от този тип, а и по принцип. Поради тази причина съзнателно избягвах най-важните съставки през годината , а именно любовта и приятелството, които осмислиха всеки един от по-горните кадри. Един ден няма да помним пустите снимки, а хората до нас, и моментите когато сърцето си е казало думата. А за останалото, абе малко съм проклет, но да знаете че си ви обичам ве 🙂

А сега и най-хубавата снимка на Маца Добрева в която се вижда скрития компонент от горните снимки. Вили обичкам те… Асенчо и теб нищо че снимаш с Никон…. и останалите и вас също, почти взех Оскар за цялостно творчество.

 

Ретроспекция на 2015г. По-добре късно, отколкото никога :-)

Никога не е късно за анализ. Така, ретроспекцията я мислих много време и се колебаех между няколко варианта относно тестовата част. Всъщност за почти всяка една снимка мога да пиша много – подготовка, техника, емоции, усещания и т.н… Хм, замислих се, че ако съм на мястото на евентуален читател не бих се задълбавал да чета сладникаво-философски напъни при условие, че така и не можах да огранича снимките. Мдам, 2015-та беше успешна и имаше попадения през всички сезони. Та така, ще описвам всяка снимка с едно-две-три изречения, както ми хрумне 🙂

Началото на януари и Белоградчишките скали. Няма сняг, но пък има чудна светлина по изгрев, стига да си на точното място и време

Зимна забежка към водопад Ланжин скок, някъде под връх Копрен в западна Стара планина. Тук нещата отиваха на трошене на крака и други неща, та спрях поривите за ефектни композиции

Ридът Кобилини стени в Природен Парк Врачански балкан. Град София осветява синият час след залез

Заслон Тевно езеро в Пирин планина. Един февруарски вятър и студ, който ще запомним. Но пък приказката остава завинаги !!!

И се качихме на връх Валявишки чукар откъдето започнахме неравна борба с вятъра. Надвисналите дебели снежни стрехи на връх малка Каменица заплашват клетото Тевно заслонче 🙂

Безименната кота до Валявишки чукар, Мозговишка порта и Мозговишки рид

Едно човече се катери хей там, а то си фучи ветрец 🙂

Може би най-клишираната гледка от връх Валявишки чукар. Но пък каква, цялата Каменишка орда, а отзад леко надничат Хамбарташ и скритият звяр Яловарника 🙂 Ч/Б си има своя чар

Ахаааа тъкмо си мислех, че няма да има сняг в Белоградчик но все пак се отчетох. Крепост Калето и феерия от градски светлини

Дойде време за няколко посещения на връх Мусала. Когато е кристално небето цветовете са чисти и наситени. Накъде там веригата на Централен балкан

Скакавишкото било боцка облаците отдолу, а де ли го завиват да му е топличко през нощта 🙂

Когато природата рисува

Гиганти изплуват от мъглата

Нощта настъпва. Облачна пелена е скрила низините. Самоков и Боровец осветяват ниската облачност. Ястребец и Маркуджиците не спят

Скален ръб трионите демонстира красота и агресия преди лягане 🙂

Метеорологичната станция на връх Мусала, Боровец, Самоков и ехее до Софийското поле.

Отново в северозапада. Нощ и звезди, та свят да им се завие на скали Лъвът и Ученичката

Май месец в Родопа планина. Много красота, трудолюбиви и гостоприемни хора. Сякаш природата и животът забавят скорост и всичко е тооолкова красиво 🙂

…

Минутки след пороя

Село Гела посреща пролетта

Ееее и Белоградчик посреща пролетта, дойде време за северозападната пролет. Всъщност за дъга няма куца позиция, просто бягаш през глава за да не я изпуснеш

Подвижни в неподвижното. Облаците и автомобилите си следват траекториите, а скалите, ооо те са вечни !!!

След поредната порция порой с типично пролетно буреносно небе, красотичка

…

Тътен, два три, гръм и хоп светлина. Бързо снимай, че слънчо отново ще избяга 🙂

Скали Мадоната и Конникът огряни от утринна светлина

Динамика и отново динамика. След спирането на дъжда стават чудесата. Някъде вляво и бонус слаба дъгичка. Определено един от “най-тежките” кадри

Единственото по-хубаво нещо от синьото небе, е когато то става червено

Порциите дъжд водят до една приятна и мистична екстра. При мъгли се снима непрекъснато, защото винаги при движението им се преминава през един страхотен момент… преди и след него не е същото

Скален масив Збегове. Абсолютно безусловно любимата ми позиция. Далеч от хора, тук никой не идва освен който трябва – язе 🙂

Я, под Лъва цъфнал люляк 🙂

За следващите три кадъра имам изписана цяла публикация. Всъщност може да направиш страхотни кадри, едни да охкат, други пъшкат, трети пляскат… но има и такива, които са просто върха, защото никога няма да се повторят, а когато и си го предвидил удовлетворението е огромно 🙂

Сега кой кат мен си е снимал сянката в центъра на дъгата на Белоградчишките скали :-)))))

…

Началото на юли месец. Муратово езеро в Пирин планина. Мдам, във високата планина по това време все още е пролет

Макар и рядко през лятото се наблюдават почти кристални дни. В един момент млечният път се позиционира по начин сякаш скалата е изпушила от жега 🙂

Едно от Влахинските езера в Пирин планина. Връх Вихрен и карстовият дял огряни от лъчите на залезното слънце

На този ден станах на 40 мама му стара. Учудващо Пирин ме поздрави с чуден залез от Муратова порта към рида Гредаро, Влахинският циркус и връх Вихрен с карстовия дял

Да това е гледката от връх Муратов в посока север и любимата ми снимка от изминалото лято. Точно сега ми е болна тема, защото преди няколко дни изпуснах да повторя момента в зимни условия по изцяло моя вина/макар че май не трябва толкова да съжалявам, защото съдбата май ми подсказа нещо/. Всъщност хубавото на цялата тази история е че вътрешно съм мъдро озлобял и мотивиран за зверски тренировки. Следващата зима паркирам иглуто на същата позиция на която и палатката тогава, а именно на Бъндеришката порта.

Красавицата на Пирин или просто сестричката на Муратов… Синаничка с едноименната хижа и езеро. На горните полянки една от “точиците” е палатка 🙂

Така, е това вече наистина е болна тема. Лято – здравей заслон конче. Зима – ъъъъ шубе ме е. Тук не става само с тренировки, ще трябва и един курс. Връх Баюви дупки е на същото мнение. За втори път бях сам в заслона и отново диви козички, абе уникално е мястото.

В края на септември опънахме палатки на езеро сълзата в Рила. След един хубав дъжд преди залез небето за малко се разчупи. От Езерния връх към езера Окото и Бъбрека

Последни секунди червена светлина

04.10.2015г. на Муратово езеро. Пословичен стана изгревът от онзи ден на територията на цялата страна. Абе всъщност исках да съм няколко километра наляво и нагоре на заслон кончето 🙂

Няколко дни по-късно времето ми подари чуден изгрев на река Дунав в родния Видин

Копиловският балкан в западна Стара планина. Есента настъпва

Под връх Копрен приказките оживяват

Над Белоградчик направо стават мъгливи магии

Есента е в разгара си, но горе зимата се напъва да идва

Връх Три чуки – символът на Западния балкан 🙂

В Белоградчишко нещата се развиват оптимистично

Адски много ме кефи тази композиция с нетипично за нашите ширини излъчване и графика. Дебнех си я от години 🙂

Ранна ноемврийска вечер

Мдам светлината рисува

…

Есен, лека мъгла и водопад Ланжин скок, какво му трябва повече на човек освен да се запознае със страхотен човек !!!

Малко под водопада нещата са ок

Малко над водопада също на ниво

Не мога да се оплача от Копренската есен

Водопад Дуршин скок. Доживях да снимам цял водопад в гора с телеобектив. Уви след срутване преди две години, водопадът загуби осезаемо от очарованието си, но това е природата

За финал отново водопад Ланжин скок

Ноември отново се завърнах в Родопа планина. Една от любимите ми композиции, абсолютна идилия и тотална класика за планината – махаличка с джамийка и минаренце 🙂

Когато си на точното място и по точното време нещата просто се получават

…

Прочутият завой на язовир Кърджали. В общи линии всеки втори в родината го е снимал. Малкото вода всъщност беше повече ефект отколкото дефект. Дълго след залез най-високите облаци се оцветиха в пурпурно

По поречието на река Арда животът тече бавно и красиво

…

Самата река Арда си тече хрисимо под дяволският мост край град Ардино. Абе като се сетя какво беше 2014-та по същото време, ако бях на това място никога нямаше да ме намерят.

Последните дни на годината. Един невероятен тънък сняг, който замръзна по клоните на дърветата във Врачанския балкан. В случая водопад Боров камък и долината на река Лева

Кончета папкат заснежени тревички

С Ванката Миладинов изпратихме последния залез за годината от култовите Кобилини стени

…

Наистина успешна във фотографско отношение година. За 2016-та имам някои идеи, които смятам да развия подобаващо. Всъщност вече си минаха почти 2 месеца от нея, та трябва да се стягам 🙂

 

За моментите, които спират дъха ни…

… и след това вдишваш дълбоко осъзнавайки, че поне една мечтичка се сбъдва !!! 🙂

Ех тази пейзажна фотография, отново и отново Белоградчишките скали. Неповторими и уникални за България. Предлагат безброй гледни точки, голяма част от които съвсем достъпни, но и налагат търсене. С времето осъзнах едно простичка истина и си изведох правило: успехът е правопропорционален на повторенията !

Някак звучи обикновено и лишено от тръпка, но самата фотография е на първо място математика. Да, има ги възклицанията, хипнотизирания поглед, яростното сърцебиене, което кара цялото тяло да трепери… но именно тогава изчисленията вече трябва да са направени, стативът точно поставен, тялото и обектива с необходимите настройки, изпипани във всеки детайл, ох и кадриране, композиция !!!

Много хора , неосъзнавайки горните неща, отдават голяма част от кадрите на късмет. “Късметът” се извоюва с цената на много повторения, предхождани от внимателен анализ на атмосферните условия, хм нещата рядко стават случайно.

Толкова пъти се е случвало късно следобяд във Видин да погледна цялото небе, посоката на движение на облачността, да затворя очи и да си представя какво ще е по залез еди къде си. Няма нищо по-хубаво от “лошото” време /в тези дни на жеги май ще спечеля повече привърженици/ 🙂 Няма шега, красотата идва с бурята, невероятните цветове в небето, които обагрят и обектите по земната повърхност, светкавиците, мъглите… дъгите. Тогава природата показва душата си и ми е съвсем необяснимо поведението на хората, които се затварят между бетонните стени пропускайки невероятни моменти. Феерията на светлината е красота, а красотата е щастие.

21.06.2015г. късно следобяд, изтичат последните часове на пролетта, от северозапад приближава мощен атмосферен фронт с тъмносиня до буквално черна на цвят облачност. Постепенно усилващи се пориви на вятъра, в далечината се чува гръмотевичен тътен. Хората забързват крачка, навели глави с погледи в земята, явно едни си мислят за земеделски реколти, втори да опазят автомобилите си, трети бързат да приберат прането, четвърти…. хм, само аз гледам нагоре с ококорени очи. Мисля си – движи се бързо, ооо да ще превали и прегърми, вероятно при нас след 15-20 минути, а в Белоградчишко след около час и половина. Автомобилът е на позиция, раницата готова, дрехите чакат. По пътя вече е мрачно и вали. Имам близо час път и обмислям позиции. Така: един къде си имам избор от много гледни точки, но вече имам достатъчно кадри от това място. Отдавна не съм ходил на определени места но някак не са ми атрактивни. Отново за кой ли път поглеждам небето над мен, както и посоката, където хипотетично би трябвало да залезе слънцето. Чакай чакай, може да има слънчеви лъчи в минутите преди залез, това означава да включа и опцията дъга. Нещата драстично се променят, защото това изисква точно определени позиции. Мислено визуализирам това което искам да се случи, за да съм на точното място. Ако съм на неподходяща позиция, природата няма да ме чака. Опциите са две: или вътре в двора на Калето, което налага прескачане на крепостната стена, или на Латинското кале, лесно достъпно и с опция за допълнителна гледна точка на юг-югозапад. Наясно бях, че ако се появи дъга и то при най-северозападната позиция на залез на слъцето за годината, удрях убийствен джакпот с арка над класическата гледка над Калето при снимки от вътрешността. Е явно не исках да рискувам да катеря с тежка раница по мокрите камъни и заложих на втория вариант.

Първите минутки на лятото, на Латинското кале всичко е настроено. Вали си но хоп грейва слънце и дъгата на момента започва плавно да се извива ! Пълна, че дори се опитва да стане и двойна !!! Дъжда не пуска аванта, вали си 🙂 Тяло Canon 5D с обектив EF 17-40/4L на 17мм.

Екпозиционни клинове един след друг. Дъжда спря и светлината леко загуби призрачната си окраска, но все още беше атрактивна а за моя радост дъгата изобщо не бързаше да си ходи. Бърза смяна на обектива с нещо наистина широко Samyang 14/2.8, който докато траеше магията не свалих от тялото 🙂

Интензивността на слънчевите лъчи съвсем леко намаля, обърнах се назад и забелязах, че на самия хоризонт има тънка облачна завеса в която слънцето предстоеше да влезе. Бързо се изстрелях към обратния край на площадката, като резултат единия обектив излетя от незатворената раница и се удари в скалата… учудващо нищо му нямаше ?! 🙂

Поглед на юг-югозапад, невероятно !!!

Отново се обърнах към Белоградчишкото кале. Еххх жестоко сянката ми е в центъра на полуокръжността описана от дъгата. Нещо не беше същото, светкавично погледнах слънцето – ужас докосваше тънката облачна ивица над хоризонта. Бързо прекомпозиране. Самата дъга сякаш свързваше Калето с изпъкналата част от скалата върху която стоях. Просто понякога нещата се получават /както казах някъде горе – с повечко повторения и вътрешно чувство/ 🙂

Минутка по-късно вълшебният прозорец започна да се затваря, постепенно от ляво на дясно събирайки и чудната си дъгичка.

Това е апогея на истинската пейзажната фотография – може да направиш и 1000000000 снимки но… просто го има деня и момента, трябва да си готов, да имаш вътрешното усещане и да гориш !!! Няма колажи, всичко на снимката е реално съществуващо на съответното място и време. Страхотно е да изживееш такъв момент на живо и да го споделиш с човек, който мисли и чувства същото като теб.

Хм мдаммм, отдавна осъзнах, че за мен пейзажната фотография не е хоби. Тя е един огромен необикновен свят, които разкъсва всякакви окови. Тя е начин на живот !!! 🙂

Пролет в Родопа планина

Да умееш да пишеш е талант, едни го имат, други не, за мен не знам, защото директно казано много ме мързи. Мога да ходя цял ден, да кисна на едно място… достатъчно… прекалено дълго, но да пиша нямам нерви. В момента стискам зъби и натискам с лека злоба бутончетата. Та, с времето си изградих един безобразно консервативен стил на снимане, основан на фикс идеи и почти малоумна експоатация на определени места и най-вече точно определени позиции. Хубавата страна е че с инат и повторения, нещата рано или късно ще станат, а лошата е че дори и страхотно място може да ти писне до безобразие 🙂

Еее много набързо казано пролетта я виждам в два цвята: свежо зеленко и бяло цъфналко, като в небето трябва да се задава апокалипсис… останалото идва като екстри. Единственото, което ме интересуваше в Родопите беше да уловя цъфнали дръвчета, отново ми стана фикс идея и го карах като кон с капаци. Есента на 2014г. се влюбих във Велинградски Родопи, за което искренно Благодаря на Галето.

http://www.algaivel.com/

Логично … отново там разбира се 🙂

Да, това е джамия и си има минаре. Да това са Родопите и да, пролетта са чудни. Помашките махалички са навсякъде, вярата на хората е толкова силна колкото и работата им от сутрин до вечер. Усмихнати, питат те дали имаш нужда от нещо, дори леко наивни, като на моменти правех аналогия с едни отдавна отминали времена от детството ми 🙂 Боклуци няма, обработваеми земи много, няма тръни, красиво е, стилно е !!! И така хора, патриотизмът е разум а не бързи разсъждения на маса, който негодува да дига гъзерете и да си опознае Родината, за да не говори глупости.

Това местенце ми се видя много приятно и му отделих повече време

 

Този ден светлината беше страхотна и ако бях мечтал по-малко и действал по-бързо щях да направя повече снимки… хайде стига и мечтите са гот нещо 🙂 Очертаваше се да завали всеки момент и реших да разходя Шкодичката, пък докъдето стигне. Намеренията ми  бяха да се върна тук по залез, ако междувременно не намеря друго място.

Класическа гледка по пътя

Поваля си малко, усетих че се изчиства и бързо дадох на заден, за да дебна слънчевите лъчи на едно кръстопътче 🙂 Е да, това бяха кадрите… на точното място в точния момент, по-рано или по-късно не беше същото 🙂

…

Съжалявам за вдигната пушилка след това, но когато се гони светлина и кадри разум няма, той просто вреди !!! Е все пак Шкодичката не можа да прелети разстоянието, иии отново заваля. Спря и започна да се изяснява едва за синия час

…

Дойде време за нощувка на палатка в района. Час преди изгрев на следващия ден изпитах едно от най-особените си преживявания през целия ми съзнателен живот. Тотална мъгла и един ужасяващ вой, който кънтеше от всички страни, ехото идваше отвсякъде, просто звукът се отразяваше от сите била наоколо. Знаех, че това е имам от някоя от джамиите наоколо, но вътрешно бях напрегнат все едно ми предстои битка 🙂 Няма лошо, това са традиции на добри и отрудени хора. Все пак мъглата за момент се отдръпна

и това беше.

Макар, че определено не ми се тръгваше от тук, реших да отида да видя как е в с. Гела в сърцето на западни Родопи. Гела е чудно място, но някак не ми легна на сърцето както около Юндола… но чудно е де 🙂 Интересното беше, че докато на границата с Рила цъфтящата пролет преминаваше, то под връх Орфей тепърва овошките започваха да цъфтят, тоест и на едното и на другото място не уцелих оптимума, мрън да.

Последни слънчеви лъчи

След залез и поглед към най-високата част на Родопа планина, някъде от другата страна е село Мугла, а хептен натам и Чаирите… един вид поставяш раничката на гръбчето и тръгваш смело но безотговорно 🙂

При тези тучни ливади си е престъпление да не опънеш палатка, а утрините също не са за изхвърляне 🙂

…

Беше ми влязла мухата да отида към Рибново и преди селцето да пробвам позиции с любимия Пирин на заден план. Резултатът беше, че не ми хареса района но пък видях колко ходене ще падне за еднодневен преход от Тевно езеро до Попови ливади и ме обзе леко тягостно усещане. На слизане се набих в махлата на Марчево и бързо коригирах траекторията. Е поне видях Кремиковци малко преди “геройската” развръзка. Честно да си кажа не можах да си обясня как може да съжителстват Помаци и Роми в такава близост. Едните основават съществуването си на работа а другите на обратното… ?! Както и да е имаше време до залез слънце да се придвижа до Юндолско за още някой и друг кадър

…

След това бегом към Видин, че трябваше и да се работи 🙂 Макар че избягвам да сравнявам планините, любимите са ми Пирин и Родопите. Но все пак докато съм в Пирин не мисля за други планини /в България/, докато когато съм в Родопите мисля за Пирин… защото и най-красивото дърво или ливадка не могат да се сравнят с усещането да минеш през хвойнака, клека, моренака и от най-високия зъбат злобен камик на чукара да се изревеш, а душата ти елегантно да се слеее с тези на комитите 🙂

За зимата, планината, настройките, батериите и творческото мрънкане !!! :-)

Мислех най-накрая да започна една публикация в изключително позитивно-сладникаво-възвишен стил. Представих си за момент цялостната розово-лилаво-пурпурна картина и ми се доповръща. Предпочитам такива тоналности за снимките, а за останалото да си мрънкам, поне е по-земно и човешко /в обратния случай най-вероятно ще опъна палатка на Рибното езеро в средата на м. август… опази/  !!!

Та по темата – зимната планина не е гадна, напротив точно тогава е най-красива, но… първо самата подготовка на раницата преди тръгване включва толкова много фотографски дрънкулки, отделно от останалите дрехи и вещи. Примерно ако забравиш няколкото комплекта ААА батерии за дистанционното ти отидоха възможностите за дълги експозиции или бързи експозиционни клинове при динамично време, едни пусти нищо и никакви батерийки. Разбира се може да забравиш и самото дистанционно и батериите за тялото и картите памет и плочката за статив и самия статив и тялото и обективите и още кво се сети човек. Затова винаги първо започвам от фотографската част и едва след това мисля за дрехи, храна, сечива, зъбати или не метали и други такива простотии.

Впоследствие идва географското разположение на Видин, тоест далеч от планините. Всъщност западният Балкан е относително близко, но  като изключим пролетните и есенни водопади то Стара Планина не е е моя тип планина. Е има ги страховитите джендеми и ждрела в Централния, но разстоянието до там е същото като до Пирин или Рила. Един вид както и да го погледна си отива към югозапада.

Продължавайки да мрънкам, разстоянието предразполага по-малко посещение на тези планини. Един от най-железните изводи който съм си направил за пейзажната фотография е, че хубавите снимки стават с повторения-много повторения. Едва ли има човек докоснат от дедо Боже, който от първия път да нацели и перфектните композиции и атмосферни условия. Един вид планираш си изключителния Пирин или топлата станция на връх Мусала с нагласа за фотография каквато дойде, но отвътре искаш максимума.

Тевно езеро в Пирин планина е класика. Първият път когато изобщо стъпих там беше преди няколко години разбира се зимата, а впоследствие и лятото. Съпоставката е следната: когато го видях без сняг ми се доплака, все едно да видиш остригана нула номер Персийка… язък. Най-красивият камък е покритият плътно със сняг и лекичко само да стърчат разни зъберчета за агресия на терена, те това е !!! Достигането до там както в случая откъм х. Безбог може да е от много трудно до разходка в зависимост от шашкънина, разбира се и състоянието на снега. Преминава се през лавинопасни участъци, които на едни места с цената на повечко усилия заобикаляш, но след и над Папазгьол /Попово езеро/ няма как. Зимна колова маркировка няма, никога сам, винаги в група, мисли се, и не се бърза. Лява Краледворска порта с повече багаж на гърба и пухкав сняг е пълна веселба, разбира се взаимопомощта на групата е ключов фактор за по-малко псувни с безкрайно буксуване и риене на сняг 🙂 Самата група беше страхотна и тук е мястото да изкажа искренни благодарности на Александър Иванов за организацията, за вдъхновението, за философията на това което правим, за мъдростта… 🙂

Дори за стандартите на зимата беше студенко, а вятърът искаше да завърши картината подобаващо. Ситуацията отиде до там, че да не смее човек да излезе по голяма нужда, а то пък трябва и да се снима =D Няколко композиции на заслон Тевно езеро си ги представям от години и се радвам, че по залез с помощта и проклятието на вятъра нещата станаха прилично.

…

…

Агресията на времето и стабилните мъгли не ни позволиха напълно да реализираме идеите си, като в края на крайщата изкачихме Валявишки чукар на следващия залез. Около час и половина висене в качествена компания на върха и една червена ръкавица, която вятърът скоростно ми отнесе, та у мерудия.

Забравих да спомена по-рано за скоростите, блендите, фокусните разстояния, мръсната дума зуум-обективи и тяхната смяна… във вятър с телеобектив се снима с много опит, нерви, познания за пустия зуум-обектив и някакво неопределено шесто чувство. Като към това нещо се добавят непрекъснато сриващи се батерии и постоянно им сменяване придружено със сваляне на ръкавици в ледения вятър… не че си намирам оправдания за изпуснати моменти/то си е така де/, ама и на тялото и на батериите и на обективите и на статива им го турих у на онова онова и онията, отделно от бушунирането с юмруци и ритането на последния, малеееее !!!

Та: Заслончето и надвисналите стрехи сняг в подножието на малка Каменица.

По-едър план с връхчето на Голяма Каменичка огряно от слънцето.

Кралев двор и малка Каменица.

Последните минути преди залез се разрази една виеличка и реално това беше момента да се направи нещо интересно. Непрекъснато снимане и около 20% успеваемост, достатъчно 🙂

От Валявишки чукар към Валявишка чука, Мозговишка порта и началото на Мозговишкия рид.

…

За изпроводяк синият час след залез – Циркус Белемето в цялото му студено “спокойствие”.

Мдам, приказната планина ми поднесе само толкова, а исках много повече, тоест другата година с друго тяло или с други батерии или и с двете.

Та ядовете с батериите и тялото толкова ме бяха изкарали от нерви, че реших следващото да е нещо сигурно и лесно, тоест Рила и връх Мусала, на върха ток има, контакти има, инфекциите за сведени до минимум… то пък горе строших затвора на апарата, но това по-късно 🙂

Отидох за червени облаци, но се оказа, че имаше всичко друго но не и червени облаци. Половината време плътна мъгла. Обаче го имаше и момента, когато тя пада под краката ти, поставяш телеобектива и започва руската ролетка при настройките и надхитрянето с вятъра, кеф ти успех, кеф ти брак. Няма да описвам какво се вижда на снимките. Всичките са направени от района на върха. Мусала всъщност никак не е скучен връх но с четири условия: 1 – да е достатъчно снежна зима, 2 – динамично време и задължително плаващи или каквито и да е разкъсани мъглички, 3 – телеобектив, 4 – поне не повече от умерено лекичък вятър, иначе мъка и брак баце 🙂

…

…

…

…

…

…

…

…

Дойде време и за кадъра при който няма поправка, или го правиш или необратимо бъркаш и изпускаш момента. Вятърът утихна и това беше предпоставка да направя нещо почти невъзможно от планински връх – рязък кадър при експозиция от няколко минути с телеобектив. Перфектна рязкост няма, но се получи учудващо качествено и на голям размер.

Град Самоков и Софийското поле осветяват нощта.

На следващата утрин се състоя мечтата на туриста – безоблачно време с голямо достойнство блеене към изгрева в очакване на заревото. Много по-интересен ми беше адаша Краси. Изключителен човек за който мога да пиша много. Когато ми каза, че е направил бетонният знак на връх Вихрен вече го гледах като Бог. Дано се видим отново Адаш 🙂

Адашът и планината /опс Човекът/ 🙂

Същият ден слязох от планината предвид кофти прогнозите за идните дни/включително голяма вероятност за снеговалеж по изгрев на следващия ден/. Ееее, следващата утрин се състоя мечтаният червен изгрев, който го изгледах на уеб камерата от град Видин и се проклинах. Реално знаех, че решението ми беше разумно предвид обстоятелствата и първият работен ден. Това е то руската ролетка за повторенията и успеха…

10 дни след това отново на върха с гот хора. Разбира се не ме огряха червени облачета, но пък станаха планираните два нощни кадъра.

Искрящият син час.

…

Дълго след залез с луна в гръб. Самоков и Софийско осветяват мъглата отдолу, докато луната осветява снега във високото, страхотно се получи /отново с телеобектив/ 🙂

Докато правех пробните кадри за горната снимка установих, че със затвора нещо става и прибрах техниката. Ситуацията горе плачеше за още една композиция, но не знаех дали студа ще го доубие, когато най-нетрябва. На следващият ден познатата плътна мъгла по изгрев, а по-залез тривиален син час с любимия Пирин в далечината.

…

Последният кадър трябваше да бъде черешката на тортата, пък и това беше единственият фотографски кадър с твърдото ултрашироко изобщо и за Пирин и за Рила. Нощем от Мусала вляво, до Дено вдясно – 14мм на ФФ. Компилация от кадри през синия час та до стабилна лунна светлина. Не се получи баш атрактивната светлина, но пък минути след като прибрахме стативите дойде и плътната постоянна мъгла… все пак този път ни изчака 🙂

Мдам, това е компилацията която си избрах. Общо 27 кадъра от които: 22 със зуум телеобектив, 4 с ултраширок зуум на големите дължини, и едва 1 – последният с твърд 14мм. Изводът е: зимата без телеобектив просто забравете !!! Абе то става и само с телефон, но това е друг въпрос.

По темата за повторенията стигнах и до втори извод: Добре че ми е близко Белоградчишко, та пролетта да го изкъртя от снимки, нови идеи има, настървление още повече, ще станат нещата няма как 🙂

Моята 2014г. зад обектива

Дойде време да направя фото анализ на изминалата година. Всъщност за да съм честен откровено ме мързи да пиша, но пък съм наясно, че без писмено слово не стаа баце. Снимки йок, но все пак реших да поместя тези, оставили по-силни спомени от едно или друго естество. Та, началото на годината хич не беше както в момента, а топличко и сивичко-кафявичко, тоест тъпичко ! Има едни позиции около Rock city /Белоградчик/, които ги дебна именно за такива скърбящи зимни дни без сняг. Една януарска утрин нещата се наредиха убийствено от любимата ми позиция. То беше скачане и бързане но станаха нещата почти без пребивации

…

Уви миналата зима просто си беше постна откъм сняг в по-ниското. Врачанският балкан си беше повече за разходки отколкото за снимки. Разписах се с Кобилини, а един ден там и паметник ще ми издигнат 🙂 Та какво му липсва на следващия кадър… 1-облаци, 2-лъчите на EF 16-35/2.8L 🙂

Малко след това последва и синият час с неговата студена красота

Февруари и март уви ги проспах, къде заради липса на сняг, къде заради мързел, а отделно и командировка… Все пак когато няма какво да се снима ходя на скалите, като най-близка стойностна дестинация до обречения град /разбирай не Белоградчик, той все пак ще дръпне рано или късно/. През една необичайно топла февруарска нощ повторих една звездна идея и този път стана прилично 🙂

Мъглите показаха най-гадната си страна да захлупват всичко и всички… тук там пролука

Тази славен отвор определено ще е обект на засилен интерес през настоящата зима 🙂

… и моменти на изгарящи изгреви

Когато снимам крепост “Баба Вида” или река Дунав значи отчаянието и депресията са взели превес, но пък с малко инат и тук станаха интересни кадри в часовете след залез

…

Април месец беше белязан от Мелнишките пирамиди и водопадите в Беласица планина

…

През годината смея да кажа, че Белоградчишката пролет мина на ниво. Когато не си на място изпускаш много моменти, но с повече повторения и инат нещата малко по малко се получават. Имаше си от всичко по малко – мъгли, облаци, слънце, дъждове, дори и дъга 🙂

…

…

…

…

…

…

По отношение на водопадите така и не бях достатъчно мотивиран. Все пак улових Чипровският водопад почти както исках. Разбира се ги имаше и дежурните забежки към Копренските водопади, както и такива в Търновско и Ловешко

Чипровският водопад по време на пролетно пълноводие

Една от многото гледни точки към Копренската класика – Ланжин скок

Горното стъпало на Крушунските водопади

Всеки сезон си има особености, ката характерното за лятото е че е единственият, който просто не става за фотография а за туризъм, глупости и пръскане на пари. Уви, това лято се оказа нетипично с дъждове, че и наводнения. За мен супер, плющяха ме бури в Пирин и Рила и станаха няколко кадъра, евала 🙂

Пирин – Синанишкото езеро с върхове Момин връх и Синаница

На Тевно езеро ни хванаха дивашките дъждове и наводнения от последните дни на юли и началото на август. За 4 дни горе долу толкова кадъра 🙂

…

Отдавна исках да повторя една композиция от Страшното езеро в Рила планина и ми се отдаде, като стана дори по-добре отколкото очаквах

Септември е месеца на нервите – нямаш търпение за есента, в същото време не знаеш каква ще е тя и дали ранен сняг няма да я съсипе. Опитвах разни варианти по Искърското дефиле, както и проби на водопади с добре развита листна маса.

Искърското дефиле над село Гара Бов

Чипровският водопад след залез

Началото на октомври, един дъждовен следобед, мъгла, да това е, точния момент на точното място в района на водопад Ланжин скок. Мечтаното време малко преди момента на шарената есен 🙂

…

…

Една класика, завоят на река Искър в района на Черепишките скали. Аха дръвчето леко се беше шарнало, останалото свършиха фаровете на автомобилите 🙂

Уви есента на 2014-та като цяло си беше греда. Ветровете направиха достатъчно сечено и почти останах без снимки на водопади. Все пак поне един стана както го желаех… разбира се отново на Ланжин скок

 

Краят на октомври и една командировка в град Пазарджик. Веднага след лекциите се изнасях по най-бързия възможен начин към Велинградско. Страшно много благодарности на една душичка Галето Велева за ценните съвети и напътствия 🙂 Срещите и разговорите с Исмаил, Сали и Ахмед, Турските кафета и бягащите от обектива млади Помакини… това е незабравимо 🙂 Всъщност Родопа планина не се описа с думи, а просто човек отива на място и започва да попива от магията !!! 🙂

…

…

…

Учудващо но есента в Белоградчик все пак се състоя, амааа под ужасния похлупак на всепоглъщаща трайна мъгла. Тоест нищо не хванахме но пък над нея стана нещо което исках отдавна… светлините на град Белоградчик под движеща се като река мъгла след залез, ехаааа пълен кеф !!!

По темата за реките и моретата от мъгли последва и ридът Кобилини стени в Природен Парк Врачански Балкан

…

Запомнящ се момент беше излизането над мъглата в посока връх Тодорини кукли и гледката от върха в посока веригата на Берковски балкан

В началото на м. декември в северозапада имахме един неочакван бонус – скреж ама скреж Ви казвам, както си трябва. Уви тежката облачност и мъглата не позволиха композиции с небе но и без него гледките си заслужаваха. Хм, за съжаление след оттеглянето на ледената пакостница щетите по растителността си бяха сериозни 🙁

…

От години постоянно си повтарям – човече зимата при сняг стига си киснал горе а се смъкни ниско около село Згориград. Събитията така се развиха, че докато горе снега се топеше активно, долу се беше позапазил, уцелихме мястото и момента. Тепърва през тази зима идеята ще се доразвие 🙂

Последните дни на декември 2014 и един голям сняг, който пропуснах поради кофти късмет. За да не съм капо улових началото

…

Мдаммм, всъщност не беше лоша годината… зима-греда, пролет-ок, лято-ок, есен-греда… аха бива 🙂 Вече сме 2015г. и си пожелахме разни работа, а да видим сега какво ще стане 🙂

23 мига Белоградчишка пролет

Хм 🙂 Е не точно мигове, защото дори най-кратките ми експозиции надминават един човешки миг. Но има кадри, които отминават безвъзвратно и бързо като един вълшебен миг! Остават спомените, а зад тях стоят много възклицания, емоции, подготовката, нерви… и блясък в очите 🙂 Март месец се замислих какво точно искам да снимам, когато започне зелената вълна. Исках нещо различно, да поставя акцент, а не да “бягам напосоки”. Оказа се, че различното всъщност е нещо точно определено, нещо добре познато, нещо уникално за България, нещо което ми е наблизо, нещо което ако беше в друга държава с друг манталитет би било световно-известно… да Скалите 🙂

За мой късмет/предвид характерни особености на професията ми/ тази година пролетта избърза. Още първата седмица на април дърветата започнаха да се разлистват и се появиха първите плахи пролетни мъгли.

Пролетните бури не закъсняха. Хм, деликатна работа е това, защото докато стоиш във Видин се налага да прилагаш налудничава интуиция, за да предвидиш какво ще бъде еди къде си след няколко часа 🙂 Страхотно е да уловиш дъга в едната посока…

… и страхотна светлина в друго направление 🙂

Около средата на април, познат сценарии, излизам от палатката и поглеждам нагоре, синьо небе след цяла нощ дъжд… уффф. Бързо прибирам палатката и се отправям към една от “култовите” позиции. Карам автомобила и стъклата стоят учудващо замъглени, я мъгла, оха, чакай не толкова, за няколко минути ме захлупи. Резултатът е поредното мрънкане и така докато се качих горе. В този момент разбрах, че това са моментите които осмислят цял един сезон. В бързината направих дребни грешки, но пък разбрах, че това което смятам за мой недостатък всъщност е голямо предимство/няма да споменавам/ 🙂

Когато мечтите се сбъдват!

Вдясно небето леко се запали, стрелба отново 🙂

За минута две мъглата се стопи, и от нея остана тънка ивица в ниското. Светлината стана остра и магията постепенно си замина.

Време беше да се включи телеобектива, за да запечати последните мъгливи моменти.

…

Последва повече от месец пауза, за което време се отдадох на рекички и водопади. Май месец отново беше на ниво. Преди изгрев, мястото е горното, небето е чисто синьо. За броени минути вятърът докара красиви облачета и също така минути по-късно безследно изчезнаха. Едно от многото достойнства на пролетта и динамичното време.

В обратна посока се разкрива една хармонична като композиция гледка от която до този момент нямах интересни кадри. Е нещата започнаха да се променят. Стилен свеж изгрев 🙂

Уви в този район, пролетта не е сезон за ефектни изгреви, поради релефа на Белоградчишкият венец. Слънцето огрява скалите дълго след момента на изгрева. Въпреки всичко когато се съчетаят няколко фактора, примерно светлината да следва релефа на местността, резултатът може да е елегантен и приятен.

Ако има кадър за които съм съжалил, че не съм имал късмет… да късмет, то това е следващият. Дъждовно, динамично небе, съчетано със светкавици !!! Е как беее, святкаха точно между кадрите, ама баш… ?!?!?! Мдамм, това е разликата между обикновен драматичен кадър и изключителен кадър, какъвто можеше да е /карай, другата пролет/ 🙂

Вятър, залез, стативът си е на мястото и чака. Облаците препускат шеметно. Не вярвах, че ще мога да направя сполучлив залезен кадър в това направление по това време на годината. Стана, тъмните наситени облаци са магия и никога не трябва да се пропускат.

Има една скала, която е така разположена, че фактически по един или друг начин присъства в повечето кадри и това е Конникът. Отдавна исках да акцентирам на нея с повече приближение. Уви, това налагаше наличие на ефектна облачност ниско над хоризонта. Точният ден на точното място.

Реших да не бързам и да видя кога и как слънцето ще огрее местността наоколо. Гледам кадъра и ми става смешно, че толкова слънчева светлина рядко влиза в обективите ми 🙂

Збегове е наименованието на най-западната част на Белоградчишките скали. Леко скрит, отдалечен и почти неизвестен, този забележителен скален масив кефи… ама много 🙂 Още при първото ми ходене за тази пролет ме изпра здрав дъжд. Последва едно от най-безумните местения на статив, всичко по мен трепереше от нерви, бършех обективи, изпадаха кърпички и се молех да не объркам нещо/е обърках го но достатъчно късно, за да не е фатално/. Уви този кадър плаче за обектив предаващ хубаво слънчевите лъчи, но съм невероятно щастлив, че го направих!

В този момент с периферното зрение забелязах, че вляво от мен нещо нетипично шаренее – дъга!!! Бързо, бегом със статива а тя пустинячката избледнява, ужас!!! Запъхтян и почти припаднал го забивам като колец, с едната ръка трия обектив от пръски с другата натискам спусък, никакъв ред, но резултатът… !!! 🙂

На следващия ден отново се върнах, за да уловя още по-невероятен залез. Това ми е и любимият кадър за тази пролет !!!

Има една позиция, която все я пренебрегвах, защото не ми се виждаше интересна. Реших да я пробвам в последните дни на пролетта. Лятото вече беше на прага и това много личеше. Небето стоеше безизразно, нямаше ги красивите багри и свежи цветове. Остана да се заиграя със студената светлина по време на зазоряването.

Избрах малко по-странична позиция и без да мърдам статива си поиграх с кадри през определен период от време. Крайният резултат стана интересен 🙂

Следващият ден, къде ако не на същото място. Рано рано сутрин и един студен поглед към Калето.

21 май рано сутринта, последните часове на пролетта… времето ми направи един последен подарък 🙂 Страхотен огнено-нежен край на свежо-зеления сезон !

…

Та така, заложих на определени ограничени на брой позиции. Имаше много други възможности, но ще останат за друг път, примерно есента 🙂 Учудващо но се оказа, че пролетта нямам нощни кадри/ще се поправя своевременно/ 🙂

Определено съм доволен и затварям фотографския сезон. Следва обикаляне на планини със снимки за спомен, и така до искренно се надявам една фантастична есен !!! 🙂