За зимата, планината, настройките, батериите и творческото мрънкане !!! :-)

Мислех най-накрая да започна една публикация в изключително позитивно-сладникаво-възвишен стил. Представих си за момент цялостната розово-лилаво-пурпурна картина и ми се доповръща. Предпочитам такива тоналности за снимките, а за останалото да си мрънкам, поне е по-земно и човешко /в обратния случай най-вероятно ще опъна палатка на Рибното езеро в средата на м. август… опази/  !!!

Та по темата – зимната планина не е гадна, напротив точно тогава е най-красива, но… първо самата подготовка на раницата преди тръгване включва толкова много фотографски дрънкулки, отделно от останалите дрехи и вещи. Примерно ако забравиш няколкото комплекта ААА батерии за дистанционното ти отидоха възможностите за дълги експозиции или бързи експозиционни клинове при динамично време, едни пусти нищо и никакви батерийки. Разбира се може да забравиш и самото дистанционно и батериите за тялото и картите памет и плочката за статив и самия статив и тялото и обективите и още кво се сети човек. Затова винаги първо започвам от фотографската част и едва след това мисля за дрехи, храна, сечива, зъбати или не метали и други такива простотии.

Впоследствие идва географското разположение на Видин, тоест далеч от планините. Всъщност западният Балкан е относително близко, но  като изключим пролетните и есенни водопади то Стара Планина не е е моя тип планина. Е има ги страховитите джендеми и ждрела в Централния, но разстоянието до там е същото като до Пирин или Рила. Един вид както и да го погледна си отива към югозапада.

Продължавайки да мрънкам, разстоянието предразполага по-малко посещение на тези планини. Един от най-железните изводи който съм си направил за пейзажната фотография е, че хубавите снимки стават с повторения-много повторения. Едва ли има човек докоснат от дедо Боже, който от първия път да нацели и перфектните композиции и атмосферни условия. Един вид планираш си изключителния Пирин или топлата станция на връх Мусала с нагласа за фотография каквато дойде, но отвътре искаш максимума.

Тевно езеро в Пирин планина е класика. Първият път когато изобщо стъпих там беше преди няколко години разбира се зимата, а впоследствие и лятото. Съпоставката е следната: когато го видях без сняг ми се доплака, все едно да видиш остригана нула номер Персийка… язък. Най-красивият камък е покритият плътно със сняг и лекичко само да стърчат разни зъберчета за агресия на терена, те това е !!! Достигането до там както в случая откъм х. Безбог може да е от много трудно до разходка в зависимост от шашкънина, разбира се и състоянието на снега. Преминава се през лавинопасни участъци, които на едни места с цената на повечко усилия заобикаляш, но след и над Папазгьол /Попово езеро/ няма как. Зимна колова маркировка няма, никога сам, винаги в група, мисли се, и не се бърза. Лява Краледворска порта с повече багаж на гърба и пухкав сняг е пълна веселба, разбира се взаимопомощта на групата е ключов фактор за по-малко псувни с безкрайно буксуване и риене на сняг 🙂 Самата група беше страхотна и тук е мястото да изкажа искренни благодарности на Александър Иванов за организацията, за вдъхновението, за философията на това което правим, за мъдростта… 🙂

Дори за стандартите на зимата беше студенко, а вятърът искаше да завърши картината подобаващо. Ситуацията отиде до там, че да не смее човек да излезе по голяма нужда, а то пък трябва и да се снима =D Няколко композиции на заслон Тевно езеро си ги представям от години и се радвам, че по залез с помощта и проклятието на вятъра нещата станаха прилично.

…

…

Агресията на времето и стабилните мъгли не ни позволиха напълно да реализираме идеите си, като в края на крайщата изкачихме Валявишки чукар на следващия залез. Около час и половина висене в качествена компания на върха и една червена ръкавица, която вятърът скоростно ми отнесе, та у мерудия.

Забравих да спомена по-рано за скоростите, блендите, фокусните разстояния, мръсната дума зуум-обективи и тяхната смяна… във вятър с телеобектив се снима с много опит, нерви, познания за пустия зуум-обектив и някакво неопределено шесто чувство. Като към това нещо се добавят непрекъснато сриващи се батерии и постоянно им сменяване придружено със сваляне на ръкавици в ледения вятър… не че си намирам оправдания за изпуснати моменти/то си е така де/, ама и на тялото и на батериите и на обективите и на статива им го турих у на онова онова и онията, отделно от бушунирането с юмруци и ритането на последния, малеееее !!!

Та: Заслончето и надвисналите стрехи сняг в подножието на малка Каменица.

По-едър план с връхчето на Голяма Каменичка огряно от слънцето.

Кралев двор и малка Каменица.

Последните минути преди залез се разрази една виеличка и реално това беше момента да се направи нещо интересно. Непрекъснато снимане и около 20% успеваемост, достатъчно 🙂

От Валявишки чукар към Валявишка чука, Мозговишка порта и началото на Мозговишкия рид.

…

За изпроводяк синият час след залез – Циркус Белемето в цялото му студено “спокойствие”.

Мдам, приказната планина ми поднесе само толкова, а исках много повече, тоест другата година с друго тяло или с други батерии или и с двете.

Та ядовете с батериите и тялото толкова ме бяха изкарали от нерви, че реших следващото да е нещо сигурно и лесно, тоест Рила и връх Мусала, на върха ток има, контакти има, инфекциите за сведени до минимум… то пък горе строших затвора на апарата, но това по-късно 🙂

Отидох за червени облаци, но се оказа, че имаше всичко друго но не и червени облаци. Половината време плътна мъгла. Обаче го имаше и момента, когато тя пада под краката ти, поставяш телеобектива и започва руската ролетка при настройките и надхитрянето с вятъра, кеф ти успех, кеф ти брак. Няма да описвам какво се вижда на снимките. Всичките са направени от района на върха. Мусала всъщност никак не е скучен връх но с четири условия: 1 – да е достатъчно снежна зима, 2 – динамично време и задължително плаващи или каквито и да е разкъсани мъглички, 3 – телеобектив, 4 – поне не повече от умерено лекичък вятър, иначе мъка и брак баце 🙂

…

…

…

…

…

…

…

…

Дойде време и за кадъра при който няма поправка, или го правиш или необратимо бъркаш и изпускаш момента. Вятърът утихна и това беше предпоставка да направя нещо почти невъзможно от планински връх – рязък кадър при експозиция от няколко минути с телеобектив. Перфектна рязкост няма, но се получи учудващо качествено и на голям размер.

Град Самоков и Софийското поле осветяват нощта.

На следващата утрин се състоя мечтата на туриста – безоблачно време с голямо достойнство блеене към изгрева в очакване на заревото. Много по-интересен ми беше адаша Краси. Изключителен човек за който мога да пиша много. Когато ми каза, че е направил бетонният знак на връх Вихрен вече го гледах като Бог. Дано се видим отново Адаш 🙂

Адашът и планината /опс Човекът/ 🙂

Същият ден слязох от планината предвид кофти прогнозите за идните дни/включително голяма вероятност за снеговалеж по изгрев на следващия ден/. Ееее, следващата утрин се състоя мечтаният червен изгрев, който го изгледах на уеб камерата от град Видин и се проклинах. Реално знаех, че решението ми беше разумно предвид обстоятелствата и първият работен ден. Това е то руската ролетка за повторенията и успеха…

10 дни след това отново на върха с гот хора. Разбира се не ме огряха червени облачета, но пък станаха планираните два нощни кадъра.

Искрящият син час.

…

Дълго след залез с луна в гръб. Самоков и Софийско осветяват мъглата отдолу, докато луната осветява снега във високото, страхотно се получи /отново с телеобектив/ 🙂

Докато правех пробните кадри за горната снимка установих, че със затвора нещо става и прибрах техниката. Ситуацията горе плачеше за още една композиция, но не знаех дали студа ще го доубие, когато най-нетрябва. На следващият ден познатата плътна мъгла по изгрев, а по-залез тривиален син час с любимия Пирин в далечината.

…

Последният кадър трябваше да бъде черешката на тортата, пък и това беше единственият фотографски кадър с твърдото ултрашироко изобщо и за Пирин и за Рила. Нощем от Мусала вляво, до Дено вдясно – 14мм на ФФ. Компилация от кадри през синия час та до стабилна лунна светлина. Не се получи баш атрактивната светлина, но пък минути след като прибрахме стативите дойде и плътната постоянна мъгла… все пак този път ни изчака 🙂

Мдам, това е компилацията която си избрах. Общо 27 кадъра от които: 22 със зуум телеобектив, 4 с ултраширок зуум на големите дължини, и едва 1 – последният с твърд 14мм. Изводът е: зимата без телеобектив просто забравете !!! Абе то става и само с телефон, но това е друг въпрос.

По темата за повторенията стигнах и до втори извод: Добре че ми е близко Белоградчишко, та пролетта да го изкъртя от снимки, нови идеи има, настървление още повече, ще станат нещата няма как 🙂

Моята 2014г. зад обектива

Дойде време да направя фото анализ на изминалата година. Всъщност за да съм честен откровено ме мързи да пиша, но пък съм наясно, че без писмено слово не стаа баце. Снимки йок, но все пак реших да поместя тези, оставили по-силни спомени от едно или друго естество. Та, началото на годината хич не беше както в момента, а топличко и сивичко-кафявичко, тоест тъпичко ! Има едни позиции около Rock city /Белоградчик/, които ги дебна именно за такива скърбящи зимни дни без сняг. Една януарска утрин нещата се наредиха убийствено от любимата ми позиция. То беше скачане и бързане но станаха нещата почти без пребивации

…

Уви миналата зима просто си беше постна откъм сняг в по-ниското. Врачанският балкан си беше повече за разходки отколкото за снимки. Разписах се с Кобилини, а един ден там и паметник ще ми издигнат 🙂 Та какво му липсва на следващия кадър… 1-облаци, 2-лъчите на EF 16-35/2.8L 🙂

Малко след това последва и синият час с неговата студена красота

Февруари и март уви ги проспах, къде заради липса на сняг, къде заради мързел, а отделно и командировка… Все пак когато няма какво да се снима ходя на скалите, като най-близка стойностна дестинация до обречения град /разбирай не Белоградчик, той все пак ще дръпне рано или късно/. През една необичайно топла февруарска нощ повторих една звездна идея и този път стана прилично 🙂

Мъглите показаха най-гадната си страна да захлупват всичко и всички… тук там пролука

Тази славен отвор определено ще е обект на засилен интерес през настоящата зима 🙂

… и моменти на изгарящи изгреви

Когато снимам крепост “Баба Вида” или река Дунав значи отчаянието и депресията са взели превес, но пък с малко инат и тук станаха интересни кадри в часовете след залез

…

Април месец беше белязан от Мелнишките пирамиди и водопадите в Беласица планина

…

През годината смея да кажа, че Белоградчишката пролет мина на ниво. Когато не си на място изпускаш много моменти, но с повече повторения и инат нещата малко по малко се получават. Имаше си от всичко по малко – мъгли, облаци, слънце, дъждове, дори и дъга 🙂

…

…

…

…

…

…

По отношение на водопадите така и не бях достатъчно мотивиран. Все пак улових Чипровският водопад почти както исках. Разбира се ги имаше и дежурните забежки към Копренските водопади, както и такива в Търновско и Ловешко

Чипровският водопад по време на пролетно пълноводие

Една от многото гледни точки към Копренската класика – Ланжин скок

Горното стъпало на Крушунските водопади

Всеки сезон си има особености, ката характерното за лятото е че е единственият, който просто не става за фотография а за туризъм, глупости и пръскане на пари. Уви, това лято се оказа нетипично с дъждове, че и наводнения. За мен супер, плющяха ме бури в Пирин и Рила и станаха няколко кадъра, евала 🙂

Пирин – Синанишкото езеро с върхове Момин връх и Синаница

На Тевно езеро ни хванаха дивашките дъждове и наводнения от последните дни на юли и началото на август. За 4 дни горе долу толкова кадъра 🙂

…

Отдавна исках да повторя една композиция от Страшното езеро в Рила планина и ми се отдаде, като стана дори по-добре отколкото очаквах

Септември е месеца на нервите – нямаш търпение за есента, в същото време не знаеш каква ще е тя и дали ранен сняг няма да я съсипе. Опитвах разни варианти по Искърското дефиле, както и проби на водопади с добре развита листна маса.

Искърското дефиле над село Гара Бов

Чипровският водопад след залез

Началото на октомври, един дъждовен следобед, мъгла, да това е, точния момент на точното място в района на водопад Ланжин скок. Мечтаното време малко преди момента на шарената есен 🙂

…

…

Една класика, завоят на река Искър в района на Черепишките скали. Аха дръвчето леко се беше шарнало, останалото свършиха фаровете на автомобилите 🙂

Уви есента на 2014-та като цяло си беше греда. Ветровете направиха достатъчно сечено и почти останах без снимки на водопади. Все пак поне един стана както го желаех… разбира се отново на Ланжин скок

 

Краят на октомври и една командировка в град Пазарджик. Веднага след лекциите се изнасях по най-бързия възможен начин към Велинградско. Страшно много благодарности на една душичка Галето Велева за ценните съвети и напътствия 🙂 Срещите и разговорите с Исмаил, Сали и Ахмед, Турските кафета и бягащите от обектива млади Помакини… това е незабравимо 🙂 Всъщност Родопа планина не се описа с думи, а просто човек отива на място и започва да попива от магията !!! 🙂

…

…

…

Учудващо но есента в Белоградчик все пак се състоя, амааа под ужасния похлупак на всепоглъщаща трайна мъгла. Тоест нищо не хванахме но пък над нея стана нещо което исках отдавна… светлините на град Белоградчик под движеща се като река мъгла след залез, ехаааа пълен кеф !!!

По темата за реките и моретата от мъгли последва и ридът Кобилини стени в Природен Парк Врачански Балкан

…

Запомнящ се момент беше излизането над мъглата в посока връх Тодорини кукли и гледката от върха в посока веригата на Берковски балкан

В началото на м. декември в северозапада имахме един неочакван бонус – скреж ама скреж Ви казвам, както си трябва. Уви тежката облачност и мъглата не позволиха композиции с небе но и без него гледките си заслужаваха. Хм, за съжаление след оттеглянето на ледената пакостница щетите по растителността си бяха сериозни 🙁

…

От години постоянно си повтарям – човече зимата при сняг стига си киснал горе а се смъкни ниско около село Згориград. Събитията така се развиха, че докато горе снега се топеше активно, долу се беше позапазил, уцелихме мястото и момента. Тепърва през тази зима идеята ще се доразвие 🙂

Последните дни на декември 2014 и един голям сняг, който пропуснах поради кофти късмет. За да не съм капо улових началото

…

Мдаммм, всъщност не беше лоша годината… зима-греда, пролет-ок, лято-ок, есен-греда… аха бива 🙂 Вече сме 2015г. и си пожелахме разни работа, а да видим сега какво ще стане 🙂

23 мига Белоградчишка пролет

Хм 🙂 Е не точно мигове, защото дори най-кратките ми експозиции надминават един човешки миг. Но има кадри, които отминават безвъзвратно и бързо като един вълшебен миг! Остават спомените, а зад тях стоят много възклицания, емоции, подготовката, нерви… и блясък в очите 🙂 Март месец се замислих какво точно искам да снимам, когато започне зелената вълна. Исках нещо различно, да поставя акцент, а не да “бягам напосоки”. Оказа се, че различното всъщност е нещо точно определено, нещо добре познато, нещо уникално за България, нещо което ми е наблизо, нещо което ако беше в друга държава с друг манталитет би било световно-известно… да Скалите 🙂

За мой късмет/предвид характерни особености на професията ми/ тази година пролетта избърза. Още първата седмица на април дърветата започнаха да се разлистват и се появиха първите плахи пролетни мъгли.

Пролетните бури не закъсняха. Хм, деликатна работа е това, защото докато стоиш във Видин се налага да прилагаш налудничава интуиция, за да предвидиш какво ще бъде еди къде си след няколко часа 🙂 Страхотно е да уловиш дъга в едната посока…

… и страхотна светлина в друго направление 🙂

Около средата на април, познат сценарии, излизам от палатката и поглеждам нагоре, синьо небе след цяла нощ дъжд… уффф. Бързо прибирам палатката и се отправям към една от “култовите” позиции. Карам автомобила и стъклата стоят учудващо замъглени, я мъгла, оха, чакай не толкова, за няколко минути ме захлупи. Резултатът е поредното мрънкане и така докато се качих горе. В този момент разбрах, че това са моментите които осмислят цял един сезон. В бързината направих дребни грешки, но пък разбрах, че това което смятам за мой недостатък всъщност е голямо предимство/няма да споменавам/ 🙂

Когато мечтите се сбъдват!

Вдясно небето леко се запали, стрелба отново 🙂

За минута две мъглата се стопи, и от нея остана тънка ивица в ниското. Светлината стана остра и магията постепенно си замина.

Време беше да се включи телеобектива, за да запечати последните мъгливи моменти.

…

Последва повече от месец пауза, за което време се отдадох на рекички и водопади. Май месец отново беше на ниво. Преди изгрев, мястото е горното, небето е чисто синьо. За броени минути вятърът докара красиви облачета и също така минути по-късно безследно изчезнаха. Едно от многото достойнства на пролетта и динамичното време.

В обратна посока се разкрива една хармонична като композиция гледка от която до този момент нямах интересни кадри. Е нещата започнаха да се променят. Стилен свеж изгрев 🙂

Уви в този район, пролетта не е сезон за ефектни изгреви, поради релефа на Белоградчишкият венец. Слънцето огрява скалите дълго след момента на изгрева. Въпреки всичко когато се съчетаят няколко фактора, примерно светлината да следва релефа на местността, резултатът може да е елегантен и приятен.

Ако има кадър за които съм съжалил, че не съм имал късмет… да късмет, то това е следващият. Дъждовно, динамично небе, съчетано със светкавици !!! Е как беее, святкаха точно между кадрите, ама баш… ?!?!?! Мдамм, това е разликата между обикновен драматичен кадър и изключителен кадър, какъвто можеше да е /карай, другата пролет/ 🙂

Вятър, залез, стативът си е на мястото и чака. Облаците препускат шеметно. Не вярвах, че ще мога да направя сполучлив залезен кадър в това направление по това време на годината. Стана, тъмните наситени облаци са магия и никога не трябва да се пропускат.

Има една скала, която е така разположена, че фактически по един или друг начин присъства в повечето кадри и това е Конникът. Отдавна исках да акцентирам на нея с повече приближение. Уви, това налагаше наличие на ефектна облачност ниско над хоризонта. Точният ден на точното място.

Реших да не бързам и да видя кога и как слънцето ще огрее местността наоколо. Гледам кадъра и ми става смешно, че толкова слънчева светлина рядко влиза в обективите ми 🙂

Збегове е наименованието на най-западната част на Белоградчишките скали. Леко скрит, отдалечен и почти неизвестен, този забележителен скален масив кефи… ама много 🙂 Още при първото ми ходене за тази пролет ме изпра здрав дъжд. Последва едно от най-безумните местения на статив, всичко по мен трепереше от нерви, бършех обективи, изпадаха кърпички и се молех да не объркам нещо/е обърках го но достатъчно късно, за да не е фатално/. Уви този кадър плаче за обектив предаващ хубаво слънчевите лъчи, но съм невероятно щастлив, че го направих!

В този момент с периферното зрение забелязах, че вляво от мен нещо нетипично шаренее – дъга!!! Бързо, бегом със статива а тя пустинячката избледнява, ужас!!! Запъхтян и почти припаднал го забивам като колец, с едната ръка трия обектив от пръски с другата натискам спусък, никакъв ред, но резултатът… !!! 🙂

На следващия ден отново се върнах, за да уловя още по-невероятен залез. Това ми е и любимият кадър за тази пролет !!!

Има една позиция, която все я пренебрегвах, защото не ми се виждаше интересна. Реших да я пробвам в последните дни на пролетта. Лятото вече беше на прага и това много личеше. Небето стоеше безизразно, нямаше ги красивите багри и свежи цветове. Остана да се заиграя със студената светлина по време на зазоряването.

Избрах малко по-странична позиция и без да мърдам статива си поиграх с кадри през определен период от време. Крайният резултат стана интересен 🙂

Следващият ден, къде ако не на същото място. Рано рано сутрин и един студен поглед към Калето.

21 май рано сутринта, последните часове на пролетта… времето ми направи един последен подарък 🙂 Страхотен огнено-нежен край на свежо-зеления сезон !

…

Та така, заложих на определени ограничени на брой позиции. Имаше много други възможности, но ще останат за друг път, примерно есента 🙂 Учудващо но се оказа, че пролетта нямам нощни кадри/ще се поправя своевременно/ 🙂

Определено съм доволен и затварям фотографския сезон. Следва обикаляне на планини със снимки за спомен, и така до искренно се надявам една фантастична есен !!! 🙂

Ново начало!

Дойде време да направя фотографски сайт в който да систематизирам всичките си фото-напъни през годините!:-) В този раздел фото-разкази ще поставя акцент върху всичко съпътстващо фотографския процес/което както се предполага е не по-малко интересно от самите снимки/. Ще се постарая да бъда увлекателен и вдъхновен, ееее да :-)))

Досега публикувах бивалиците и небивалиците ми във http://krasimirpetrov.wordpress.com/, та от време на време хвърляйте поглед и в тези архиви!:-)